in a lifetime you get two things that are just yours

Великолепен в простотата на истинността си, Екзистенциалзимът на Хайдегер, има само един, малък, неволен пропуск - 

Не само смъртта ни е невъзможно да бъде споделена с друг и е "най-собствена" и лична.

Празнотата в нас също...

Приказка за хора и лебеди

Любовта не е сред силните страни на хората. Някак си ни убягва нейното истинско значение и успяваме само да се концентрираме върху повърхностните й проявления с лееко задълбочаване тук и там. Но ние не я разбираме нито на емоционално нито на интелектуално ниво. Чужди сме на собствените си чувства....

Самотност в прегръдка. Самота до друго топло тяло. Нежност, която заробва и причинява болка. Общуването между хората рядко става мост за каквото и да е - то почти винаги си остава просто вопъл за близост и нищо повече. Защото ние не можем, не успяваме да сме си близки. Затова и след секс често се чувстваме дори по-изпразнени (pun intended) и чужди на хората, с които сме търсили близост. И хукваме към следващия, вярвайки, че с него 'ще е различно', ще постигнем онази излюзорна интимност и свобода на съществуването си. Човешката любов е една гротеска  - вярно, играна (понякога) с искрени и наивни намерения - но оставаща си жалка пантонима на ограничените възможности...Любовта е истинска когато е one-of-a-kind, дълбока, значима и незаменима и ние знаем това. Нали се прехласваме пред 'лебедовата вярност', превъзнасяме моногамията и издигаме в култ девствеността. Но има една много тъжна истина - ние не правим това, защото наистина го вярваме, а точно обратното. Изправени лице в лице със слабостта на всичко, в което вярваме (че обичаме силно и неповторимо, че можем да сме 'верни до гроб'), единственото, което ни остава да направим, е да се (само)убеждаваме в нещо, което отчаяно искаме да бъде истина. Ние не искаме да сме 'първите' на някой, защото това действително е толкова важно за нас, а от страх, че това, което получаваме може да бъде и е давано на всеки друг. Това смъква нашата 'ценност' (поне в собствените ни очи. Светът рядко се вълнува от нечия скромна персона). С моногамията е същото -потенциалът за изневяра не е страшен, защото ще ни заболи от това, че любимият е потърсил близост другаде, а защото означава, че близостта, която ние му даваме не е нищо особено. Болката, която обаче той ще ни причини, ще  бъде неповторима и заради нея ще го помним винаги, преживявайки я отново и отново. Красотата на така мечтаната любов, магията на споделеността и чарът на откъснатостта й от останалия свят не е присъща на хората. Дори поезията (създадена от човека) си служи със сравнения като 'лебедова вярност', 'лебедова тъга'. Да сте чували 'човешка вярност'? Такава просто не съществува...


Някои твърдят, че способността да говори издига човека в еволюционната стълба. Това от биологична гледна точка може и да е вярно, въпреки че силно се съмнявам. Но дори да приемем, че е неоспорима истина (for the sake of the argument), едва ли има съмнение, че по отношение на емоционалната стълба ни праща много надолу в класацията. Единственото, което произлиза от възпроизвеждането на думи, е способността да се лъже. Да говориш означава да лъжеш. Иначе животните също 'говорят' помежду си - с какво хъскането, гукането, съскането, мяукането, лаенето, блеенето са по-различни от човешкия език ако водят до същия резултат - осъществяване на комуникация. В много отношения дори тяхната коуникация е много по-съвършена, защото е и междувидова, т.е. те се разбират дори и да комуникират на 'различни езици'. Дали един китаец и един немец биха постигнали по-добри резултати, всеки говорейки на собствения си език? Животните не говорят като нас, просто защото нямат потребност да лъжат. Лицемерието, предателството, завистта и злобата са човешки качества. Ухажването, 'гнезденето', териториалността са животински качества, които сме копирали и нескопосано се опитваме да възпроизведем. Разбита, формулата изглежда по следния начин:


Животното показва на партньора си, че тяхния съюз е значим и единствен.


Човек казва на партньора си, че техния съюз е значим и единствен.


Но лебедът действително спазва 'уговорката', доказвайки предаността и привързаността си с обич до гроб и безмълвна мъка, водеща до собствената му смърт при евентуална загуба на партньора. Той не решава в даден момент, че любимия е крайно недостатъчен, за да потърси (и намери) същото с друг (let's not kid ourselves ;) Дори и дебелата и богато илюстрирана Кама Сутра предлага ограничен брой начини да 'обичаш' някого, така че едва ли някой може да открие нещо толкова неповторимо у следващия си партньор); не преценява, че трябва да пробва някоя друга дупка, за да 'има' партньора си навсякъде; не му се приисква да потребява изделия от гума, пластмаса, латекс или друго (не) по предназначение...Не изпитва потребност да 'говори' на този, който е избрал за цял живот, уверявайки го в силата на чувствата си. Той търси и намира някой, с когото да мълчи. До края.Силно и отдадено...


 А хората сме царе на думите. За да уверим обекта на силните си (и не чак толкова) чувства, ние ще прибегнем до всичко налично и познато на вида ни - музика (колко двойки 'си имат песен'), поезия (колко нереализирали се поети са 'посвещавали стихотворение на възлюбената'), литература (колко очарователно наивни младежи са сравнявали чувствата си с тези на Ромео и Жулиета), дори история (колко пламенни индивиди са се кълняли в силата на любовта си, убедени, че заубят ли я, губят и живота си, осланяйки се на примера на Клеопатра и Марк Антоний...само дето забравят, че преди това тя беше с Цезар и поумря не толкова от мъка по загубата на любимия, а по краха на 'империята' си ама карай). Обаче докато превъзнасяме, убеждаваме в, изтъкваме, говорим за нашата любов, забравяме, че продължаваме да гледаме порно (междудругото човекът е единственото животно, което наблюдава други животни по време на полова игра (от своя или друг вид - всекиму според предпочитанията о_0 )), да бъркаме дупките intentionally, да използваме гума, пластмаса и други мат'риали в интимните си игри и да сравняваме всеки партньор, който сме 'имали' с другите - какво е правил, какво не е искал да прави, как се е представил и т.н. Няма нищо, което да можем да дадем само на един единствен човек освен лъжите си, а те са много и са приятни за ухото - 'Ти си ми първия/та', 'С него/нея не съм правил това', 'С друг/а не съм се чувствал така' и т.н. Очарователно плоски, но човешкото его е готово да повярва и на най-големия абсурд, стига да му е изгодно. Но най-големият проблем идва от зловещото съчетание на човешкото его и жестокост - във всяка връзка втората започва да ескалира пропорционално на нарастването на егото и да поставя все по-безумни изисквания(!) към другата страна, които първоначално са били само плахи фантазии. Гледаш филми, в които професионалисти правят какво ли не и вече не ти се вижда толкова нередно да поискаш от девойката, с която си, deep-throating досущ като професионалистка. Е, болката, задушаването и напъните за повръщане са незначителен страничен ефект. Пък и с времето ще изчезнат - виж на тия от екрана как добре им се удава :) Пуснала ти е отпред (от кога отдаването почна да се дели на 'отпред' и 'отзад'?!) - вече не е достатъчно, трябва да я 'имаш' нявсякъде, за да задоволиш жалкото си его на нещастен комплексиран чикиджия, който не може да обича партньора си такъв какъвто е, без да го омърси и принизи до собственото си ниво (трудно е да обичаш и да уважаваш някого пълноценно. Ако му причниш дори малко болка, това ви 'сближава' и го прави не толкова чужд). Пуснала ти е вече навсякъде? Сега остава да го заснемеш и съхраняваш в личния ти архив на помия, който грижливо си подреждал години наред. Congratulations! You've scored big time!

В своя stand-up comedy Крис Рок казва, че трябва да се сърдим на предишния партньор на сегашния си, защото той/тя е отговорен за предпочитанията му/й. А според мен единственият виновен в случая е човешкото малодушие и неспособност да обича без да се стреми към налагане и заробване. Ако предишната ти партньорка си е завирала езика в гъза ти, давала ти е редовно да я чукаш в нейния, да й го даваш в устата след това, да я снимаш докато го правиш и да се празниш мазно върху лицето й накрая - това не е мой проблем. Само твой е, пич.  Да ми изтъкваш като аргумент как понеже си 'правил еди-какво-си' с някой е повече от достатъчна причина да го правиш и с мен е изключително деликатен и учтив начин, да ми кажеш, че за теб съм същата като предишната и същата като следващата. А да седиш да ми обясняваш как 'когато двама човека се обичали не трябвало да има никакви граници в секса' е най-жалката глупост, която можеш да сътвориш. Ами като няма, дай тогава да взема един дебел, черен strap-on и да те почвам, а? О, извинявай, забравих - логиката ти е еднопосочна, т.е. важи само когато на жената трябва да й влиза. Всичко друго е unacceptable..Можеш ли да ми спелуваш ком-плек-си-ран? И какво изобщо се занимавам да ти обяснявам какво е важно за мен примерно? Нежност, топлота, сигурност. А той ми вика ' Не разбирам'. Няма и да разбереш. Затова не ти обяснявам кой как ме е докосвал преди теб и ти казвам, че размерът няма значение (за мен. Се ми е тая дали ти е 10 или 15 или 20. Се едно математик не съм и не засичам с линийка). Забележи думата, която използвам -'докосвал'. Не чукал, не вкарвал, не мачкал, не лизал, а докосвал (feel free to look up synonyms). Защото ако има едно единствено нещо, в което да се доближаваме до това да сме уникални и незаменими - то е в начина, по който желаем човека до себе, а оттам - в начина, по който го докосваме..

Поне си имаме една истинска и силна емоция, в която няма лъжа и повтаряемост - мъката ни. Човешката мъка е най-красивата емоция, на която сме способни. Странно е, но често я бъркаме с любовта и затова си мислим, че и любовта е красива, но това е често срещана заблуда...Ние чувстваме пълно и отдадено само в болката си. Тя е най-съвършената ни емоция. Досущ като лебеди, които в своята любов са единствени на света и я изживяват с цялата си същност, където всеки е струна, трептяща под допира само и единствено на любимото същество. Но при нас не е така - ние 'трептим' под допира на всякакви хора - такива към каквито имаме силни или не чак толкова чувства..дори и към такива към каквито не изпитваме нищо. И после страдаме заради самотността си. Не можем да сме верни на един човек дори в мислите си, а пишем епоси за любовта и възхваляваме девствеността и моногамията.

Повечето хора мислят, че съм cold-hearted and mean...но аз никога не оставам безучастна пред проявата на онази - истинска и дълбока нежност, неприсъща на хората. Или пред онази истинска и всепроникваща жестокост, неприсъща на животните...

 To each his own

п.с. по отношение на задоволяването на човешкото его и ескалирането на извратеността на глупостите, които е в състояние да сътвори, за да намери точката си на засищане, привеждам като пример последния вид секс known to mankind  (засега. хората са доста изобретателни - все ще измислят още нещо след време) - да ти изчукат душата.  Нали ви казах - след дупките и 'покоряването' на материята (макар и понякога буквално и преносно фекална ;)), когато егото крещи все по-незадоволено отвсякога, остава единствено да преминем и в света на (не)одухотворената такава. А да изчукаш нечия душа - не знам...The pain is one-of-a-kind. (Naturally) I assume so is the pleasure...

п.п.с. а, забравих да попитам - понеже много от вас се вдъхновяват от порното при избора на това какво да натресат на партньора си следващия път като 'нещо неангажиращо и забавно', което да пробвате - случайно да повтаряте каскадите и от екшъните, които гледате? щото, нали се сещате -' the stunts in this movie are performed by professionals. for your safety and the safety of those around you, please do not attempt any of the things you're about to see at home'. And in case you have doubts, let me assure you - it's exactly the fucking same. :)

the million-dollar question is -

What do you do when you go through your life without feeling connected to anything...or anyone?

when you fail to let go

тази сутрин те сънувах. за първи път от години насам. а снощи не спах (отново). винаги се появяваш когато душата ми е болна. събудих се, плачейки...понякога забравям колко те обичах(м) и колко много ми липсваш...

не минава ден, в който да не се опитвам да не мисля за теб. страх ме е, че и ти не си ме забравил. а трябва...

truth is...

it's been a long time since I've been so unhappy

this made my day

track страницата за това кой и по какви причини отделя от времето си, за да намине към блога ми, е отбелязала следното в search keywords:

"kude ima swing party"

given what I write against and/or about I find this extremely ironic and entertaining :) 

и за да не е съвсем празен тоя пост ще се опитам да отговоря на оптимиста, ползувал Гоогъл в опит за задоволяване на телесните си щения - 'суинг партита няма, те са зла, дълбока градска легенда' ;) И изобщо - какво се занимаваш с глупости, я си дръпни едно порно от замунда най-добре...

поздрав:

all is fair in love and war NOT

 Всичко е всъщност толкова просто и елементарно -

любовта, нежността, доверието са пълни и истински преди първата (и последна) грешка. Няма втори шансови, започване на чисто, не съществува такова нещо като прошка и забрава нито за наранения, нито за наранилия. Най-хубавите и стойностни неща в живота са и най-крехките - достатъчна е само една обида, едно престъпено обещание, едно разочарование или измяна - за да рухнат отношения, градени с години. Може би отчасти в това се крие очарованието им...

Life is all about letting go and moving on...it's that simple. Това е единствената вярна стратегия, всичко останало е плод на жадуващото да се утвърди его, което изкривява всичко, до което се докосне. При любовта не е като при съдебните дела - в нея носим пълна отговорност за всяка обида, измяна и разочарование, дори и да са несъзнателни това не е 'смекчаващо вината обстоятелство'. Всяка първа грешка наранила някого е прагът, отвъд който (ако бъдат продължени) отношенията се трансформират в гадна садо-мазохистична игра на нерви и чувства: нараненият си налага ден след ден да живее с обидата и горчивината в името на 'това, което е  било' и самовнушавайки си, че поддържа илюзията за нещо, което някога е имало смисъл; наранилият от своя страна се опиянява от новопридобитото чувство за власт над друго човешко същество и липсата на последици от действията си. Но хората по-рядко предпочитат лесната и правилна постъпка - да си вземат сбогом и всеки да реши сам за себе си какво да помъкне от провалената връзка - опит, цинизъм, надежда за по-добро бъдеще и т.н.

"Защо да е лесно като може да е интересно?" обаче, нали? Всички искаме да бъдем обичани, приемани, разбирани(?!) и негодуваме справедливо когато някой прояви дързостта да ни отнеме това, което е наше изконно човешко право. Още повече когато ни го е давал в продължение на дни/месеци/години и в даден момент реши да спре, да хран егото ни. Що за наглост и жестокост? В крайна сметка просто става време за rematch :) Дали за тази същата любов са изписани всички ония поеми, разкази, романи, песни и прочее, които я наричат 'чиста, невинна, възвишена, безкористна' или май не. Няма нищо чисто, невинно, възвишено и безкористно в начина, по който обичаме...не е много трудно да се забележи..

" there's no chance at all:

we're all trapped by a singular fate-

no one ever finds the one"

Буковски. Кратко, точно и ясно. А за всички онези от нас, които настояваме да бъдем безнадеждни романтици и да си трошим главите time and again, остава чистото мазохистично удоволствие от това да гледаме как отношения, в които сме влагали всяка частица от себе си, се сриват пред очите ни в един безконечен миг на физическа болка и колкото повече сме дали - толкова по-сигурно е, че моментът на разрухата наближава...След което ще имаме избор - да останем заради 'това, което е било' или да си отидем с това, което ни е било отнето. Kinda romantic, isn't it? Няма отношения без болка и разочарование (ако някой е в такива, предварително се извинявам и ги моля да ми позволят да ги наблюдавам в лабораторни условия), а ако сме способни да нараним без капка милост Този или Тази, в чиито очи сме се клели, за чиито допир сме били готови да загърбим част от себе си, къде е чистотата на чувствата? Как ще Го/Я убедим, че са важни и специални за нас докато нанасяме удар след удар с премерена жестокост?

'Ние'-то е цяло и истинско докато доверието, уважението, обичта и нежността към другия са такива. Една недомлъвка, една сянка на съмнение или несигурност и нищо вече не е същото. Както с всичко останало човешката природа държи да демонстрира несъвършенствата си и се пропуква под тежестта на така често бленуваното пълно отдаване, за да потърси нещо по-краткотрайно и леко. Хубавите неща в живота не се отличават нито със здравина, нито с продължтелност...

Каквото и да (ни) казват повечето неща в живота са непоправими. А най-ценните и хубавите са и тези, които най-лесно могат да бъдат съсипани. Странно е как в много отношения се оказва по-лесно да останеш в разрушени отношения, преструвайки се, че всичко е наред, отколкото да си отидеш, обличайки в думи цялото си разочарование и тъга. Така поне единият продължава да вярва, че връзката все още съществува (макар и да усеща, че под повърхността се крият много недоизказан гняв и болка) в почти първоначалния си вид and that despite all mistakes love does conquer all. За другия пък остава утехата, че е in charge of keeping the farce...I mean fantasy real for someone who was once close to them и някак си посвоему продължава да се чувства необходим. Разбира се - раздялата с всички обвинения, насъбрала се жлъч и огорчения винаги стои като алтернативен вариант на зоната на здрача..

Внимавайте следващия път когато обещавате каквото и да било - това, което правите, е просто да информирате обекта на чувствата си за това по какъв начин ще бъде наранен рано или късно...



(а тази песен ми беше много любима навремето. Но тогава романтичната ми страна беше по-силно развита за сметка на слуховата и пропуснах да регистрирам фразата 'when everything's meant to be broken'. А ако просто си гледах уроците по Английски вместо девичите фантазии, сега нямаше да съм се овъртяла до ушите в....романтика..)

Родителски авторитет

    Тя е на 15 и мечтата й е да бъде желана. Но не от всеки, а само от 'способни' господа. Дошло й е до гуша от мизерната гарсионера в сивия панелен блок, която родителите й ще продължават да изплащат и малко след пълнолетието й. Ненавижда отрудения честен живот на тези хора, които само й опяват за старание и прилежност. За сметка на това й допада лъскавата фасада на онзи, който дават по Пайнер и за който разказва Златка, Николета и други не толкова 'прилежни' и 'старателни' девойки. Така де...пазарът вече търси съвсем друг вид труд. Затова всеки ден след училище (а понякога и по време на) отиват с приятелки в мола и пробват дрешки докато се снимат с джисиема, купен от техните на кредит. После качва снимките във фейсбука и всички останали сайтове с надеждата някой да я забележи...Та нали всички супермодели са били забелязани по този начин - една бразилка е била видяна на 13-годшна възраст в МaкДоналдс, даже имаше една рускиня, световно известна - докато пътувала с влака в провинция в Русия я забелязал агент на голяма модна фирма и я поканил в Париж. Случват се такива неща. You just have to be in the right place at the right time.

   Тя е на 17 и е съвсем свита и плаха. Просто не успява да демонстрира нито едно от качествата, които съучениците й ценят в момента. Не се 'котира'. Самовглъбена е, меланхолична и съсредоточена. Интересува се от книги и химия - мечтае да стане хирург и да помага на хората. Но те я мразят и я отхвърлят като тумор. Всеки ден навън е мъчение за подрастващото момиче. На най-социалната възраст тя няма никакви социални контакти. И накрая избира да направи това, което се очаква от нея, макар и за малко внимание и одобрение. Самозадоволява се и праща клипа на доверена приятелка. В последствие клипът лъсва в интернет и цялото училище я сочи като 'девствената курва'. Смеят й се всички, родителите й трябва да я преместят....Няколко месеца преди матурите...

   Той е на 15 и е безумно влюбен за първи път. Тя е просто прекрасна - олицетворение на всичко, което според него една жена трябва да бъде. Нежна, красива, ефимерна, мила, лъчезарна. Всеки ден става с час по-рано за училище, защото знае, че тя ще е там. Освен от нея се увлича и от спорт, компютри и математика. Не се увлича от побоища, наркотици и дребно джебчийство, които са доста популярни сред връстниците им. Намира сили да й покаже какво означава за него. Години по-късно единственото нещо, което продължава да е основен двигател в живота му е ехидният й смях докато се отдалечава с един пропаднал тип от квартала им, познат като изпечен мошеник, поне с 20на години по-възрастен от нея и повтаряните до втръсване думи на родителите му 'Тя просто не е била правилното момиче за теб. Когато намериш подходящия човек за теб, той не гледа 'обвивкава'. Подсмива се. Странно. Толкова партньорки е сменил, колкото е неприлично да пазиш в съзнанието си, всичките са гледали само и единствено придобитото му състояние и полирания имидж на базата на насилие, манипулации и нечестност. А казват още съществувала обич...Може би - за глупаците. Той вече знае какво събира и държи хората заедно - лъжата и грубата сила. Любовта е за ония, другите, които не могат да си позволят всичко останало.

   Той е на 11 и много иска да е голям и интересен и повече да не му казват какво да прави. Насилва се да пие бира с другите момчета в парка след училище. Течността пари гърлото му, но цената си струва. Момичетата ги гледат с нескрит интерес и възхищение. Разбира се, намира се сдухан пръдльо, комуто веселието идва в повече и се изпуска (буквално и преносно) пред майка си, която пък вдига училището на 'Ура'. Всички с изключение на няколко момчета - деца на точните хора - са отстранени за назидание временно за умиряване на духовете. Той е малък, но вече знае. Свинщини могат да правят само ВИП персоните. 

............

   Пред магазина за дрехи стои отегчена и мрачна 19-годишна продавачка. Най-сетне е успяла да дойде в столицата, от месеци живее с 3 свои състудентки в миризлива квартира и всеки уикенд е редовна по най-вървежните чалга клубове, но....ТОЙ, Принцът с Дебелия Ланец, все още не се е появил. И тя продължава да робува за някакви мизерни 500лв, които отиват за фитнес, солариум, удължения, маникюр и минерална вода (два пъти месечно коктейли) по заведенията и цигари (семестриалните такси ги плащат родителите й). Но тя е сигурна - ТОЙ ще дойде, ще я води по кръчми, ще поръчва, ще се сбива заради нея, а от време на време ще й посяга. Тя е малка, но вече знае - боят е за предпочитане пред работата.

   Тя е на 14 и за нея щастието е мол. Огромен, стъклен магазин, в който някой чичко й купува разни красиви неща срещу дребни орални услуги. 'Животът е красив' - мисли си тя докато с една ръка разкопчава дукяна му, а с другата стиска торбичката с надпис D&G. Тя е малка, но вече знае - всички го духат, но някои успяват да припечелват от това. Важното е да 'пробиеш' по-бързо, за да си пред конкуренцията. 

   Тя е на 12. Разделила се е с девствеността си на възраст когато майка й се е разделяла с млечните си зъби, но според нея 'трябва да прави секс сега преди да й дошъл мензисът, за да не забременее'. Това е най-страшното, което може да се случи. За венерически болести не е и чувала..Презервативът предпазва само от забременяване, нали? Тя още няма цикъл, следователно не й е нужен...

  Те са на по 20 и са пробвали всичко - марихуана, амфетамини, кокаин, анален секс, свирки, шпакли, 69ки и 78ци - всичко това с 'познати' от случайни партита, клубове дискотеки и онлайн запознанства, имат по няколко fuck buddies, присмиват се над старомодни методи за предпазване като презервативи и прочее. В крайна сметка СПИН-ът е болест на миналия век. Сега е различно...Сега може да се консумира от всичко спокойно. За всичко си има хапчета...

  Те са нашите деца. Възпитавани от обществото. Какъв избор ще направим? Избора на родител, който ще положи усилия да разграничи правилното от грешното, чесното от нечестното, добротата от жестокостта, с което ще обречете детето си на социална изолация, защото хиените ще надушат наличието на морална система и възпитаната 'невъзможност за преминаване на граници и мачкане на личности', каквато обожават да оглозгват до кокал или избора на родител, който съзнателно ще съсипе всичко ценно и морално у детето си, за да му 'даде шанс' в мръсната напредвара?

И в двата случая те ще ни намразят...И с пълно право...

съвместен живот *

понякога това, че споделяш живота си с някого, далеч не е достатъчно, за да сте близки

* or something like it

to each his own

- Does it ever go away?

- No.. At some point it becomes bearable*...

* does it really? Or do we simply become so numbed by the pain to feel anything at all...

[to the point]

искрени сме само в лицемерието си

spare some change?

признавам, и аз се заблудих и повярвах за момент, че такъв повратен момент не може да не промени и мен самата..Защо ми е странно и срамно да призная, че не се чувствам променена? Защо никой не говори за това? Защо ще скандализирам ако просто бъда честна и кажа, че аз продължавам да бъда все същия човек, който бях и вчера и оня ден, и по-предния, и единствено наблюдавам как се проявяват черти от характера ми, които винаги съм знаела, че нося, но не са били необходими at the time?

вече е повече от ясно, че (ще) трябва да живея със себе си без изглед дори за малки вариации в мисленето/поведението. не че не се харесвам (много), просто отдавна успях да се самоотегча и все живеех, чакайки...Нещо. Помоща за патологични души обаче май идва накрая..за какво ли пък ще ми послужи тогава?

количествени струпеи и некачествена еднаквост

всички търсим нещо, което никой никога все още не е открил. присъства постоянно в разговорите ни, пишат се книги, създават се песни, самоубиват се хора ...до кога смятаме да я караме така?

Мъжът и Жената (не)интимно

Съществува една огромна, чудовищна жестокост - резултат на хилядолетия фалшив PR, невинни юношески мечти и море от невежество. Или чисто и просто грешка в дедукцията на някой застаряващ учен, който, убеден в правотата на току що измислената си теза, не е бил способен да прозре очевадното несъответствие. Всички я знаем (както е с простите истини, извръщането на глава от които, е 'пазене на статуквото и установения социален ред'), but continue to perpetuate it...

'Физическата интимност' не съществува.  Сексът не сближава, той разделя.

Този момент на абсолютна близост, търсен с (почти) религиозен фанатизъм от милиони хора по света, е всъщност точката на най-голяма дистанция от човека, който ни 'партнира'. Няма нищо по-измамно и по-примамливо завоалирано в празния човешки живот от усещането за споделеност в тези мигове - когато телесното е взело връх над разумното и сме просто набор от инстинкти, условни и придобити рефлекси, нагони. Затова нежността няма място в секса - евентуално преди или след акта - но само колко фалшиво стои по време на 'мероприятието'. Не случайно мръсният секс е най-хубавият секс. It was designed that way. That is how it is supposed to be. Сексът е борба за надмощие, усилие за задоволяване на потребности (било то физически или емоционални), но не и поле за сближаване...Нищо не ни отдалечава повече един друг от физическия 'акт на любовта'.

Младите любовници влизат в лоното на физическата игра подтиквани от вековни биологични закони, любопитство и малък процент желание за задоволяване на (някакви) личностни потребности. Дори и 'чисти' те не са девствени. Не са tabula rasa, върху която тепърва ще бъде изписвано внимателно и с усилие една строго лична история...Не, те търсят с настойчива упоритост нещо, което все още не разбират, но усещат, че трябва да търсят. Плахите и неуверени движения, сподавени стонове и неуместни думи не изразяват очарователна невинност, а разкриват празнотата на един акт, който сме осъдени да изживяваме с всеки, който сме сметнали за близък. Празни животи, празни хора...И интимността ни е празна...

Впоследствие опитът започва да се трупа, също както и емоционалният багаж,но това е отделна тема. Ставаме по-можещи, по-знаещи, по-дръзки, по-рискуващи. Дори си позволяваме да се кичим с епитети като 'добри любовници'. А тъжната истина е, че, както при всичко останало, просто придобиваме един заучен набор от механизми, които ни вършат работа в някаква степен и това ни улеснява в задоволяването на сексуалните ни потребности. И точно в този момент всичко става адски пошло...Няма нищо интимно в това да се опитваш да си сготвиш яйца по някоя от запаметените поради честотата си на употреба програми на микровълновата (Да, да - знам, че яйца не се готвят в микровълнова. Именно затова използвам тази метафора. Или с по-прости думи - колко само е неуместно да се опитваш да постигнеш интимност с някой, ползвайки се от придобитите си маневри с други). Това, че на жената, с която си бил преди й е доставяло удоволствие да я разтриваш с въртеливи движения на пръстите, изобщо не означава, че същото важи за сегашната ти половинка. Но някак си, инстинктивно (или поради мързел и липса на въображние?) това е първия 'трик' от репертоара ти на изпечен любовник, който ще приложиш на новата си партньорка с нагласата, че 'ще й скриеш шапката'. Всеки заучен 'номер', който увеличава удоволствието (то пък все едно е скорост да го дигаш от 10 на 300. It's just sex for fuck's sake - predictable and mundane like everything else) убива и последната надежда за интимност с точно този човек, защото това, което правиш в случая е, просто да му/й навираш в лицето цялото си сексуално минало на опити и експерименти. Във всяка една поза, във всяко едно движение, мръсна дума и стон прозира жалката ни неспособност да надскочим тази празнина в себе си и другите и която мултиплицираме посредством физическа 'близост'. Всички се целуват еднакво, флиртуват, овлажняват се, ебат се по един и същ начин, възбуждат се и се самозадоволяват от едни и същи стимули. И същевременно смятат, че различията между хората се проявяват именно при сексуалния момент. Fucking sad, isn't it?

 Мдаа...някой би възразил - 'Но има хора, с които съм си позволявал да правя неща, които не са ми хрумвали с други' и това ще железният довод за ексклузивност, зад който ще се свре като мишка. А от къде дойде идеята за домашното порно, което снимахте? От Интернет? Или може би Пешо се похвали на една от редовните сбирки и ти, за да не останеш назад, един вид? Или просто защото човшката природа е изначално жестока, търсеща да подчини, да нарани, да види колко граници точно може да й се размине да премине? Щом в професионалното порно го правят, значи мога и аз. Е, голяма работа, че сфинктерът не е полов орган. Щом е дупка...По-лесно е да си навираш пръстите и хуя вътре, да се мажеш с вазелин и всякакви лубриканти, да причиняваш болка на партньора си, отколкото да признаеш, че some things are not meant to be [fucked].

Сексът е всичко друго, само не е интимен. Да сте виждали усамотяващи се животни? Не, защото те го ползват по предназначение - за оплождане, за доминиране, за изясняване на социалния ред - т.е за задоволяване на обикновени потребности каквато е и функцията му. На открито, пред всички останали както е редно в природата. Човекът е единственият вид, принуден да живее с мисълта за собственото си нищожество. Затова се крие и усамотява при всички 'интимни' дейности - докато се изхожда, докато се съвокуплява, докато ражда. Той се срамува от животинската страна на всяка своя необходимост и затова се извращава. Да сте видели антилопи или маймуни, които от нямане какво да правят се пробват на патетата в гьола, на 6-месечното си потомство или се чудят в каква форма и цвят да сътворят двойно 20-инчово дилдо? А окапита и коали, които си правят лабиопластика или удължаване и уголомяване на пенис? Няма и да видите...защото естественото задоволяване на нагоните без опити да се направят това, което не са води до естествени и ненарушени възприятия като цяло. Затова любовната лирика бъка от цинизми, разочарования и тъга. Затова толкова хора се давят в алкохол и убиват с дрога. Затова има Facebook и random chat rooms, където можеш да се търкаш/лъскаш с някой напълно непознат без страх от сифилис. Затова има swing clubs & parties, S&M, bondage, golden, silver и квито други душове искате. Защото хората търсят интимността в секса, търсят приемане, разбиране...а те не са там. Те са навсякъде другаде, но не и в този акт.

Няма нищо интимно в начина, по който се чукаме, стенем, стискаме, мачкаме и завираме пръсти в партньора си, лижем, духаме, свършваме. Интимност има в начина, по който го гледаме, изслушваме, разбираме, държим за ръка, облягаме глава на рамото му. Във всичко останало прозира отчайващата еднаквост на всички хора - обречени сме на самота през целия си живот с изключение на ония редки моменти когато с вглеждаме достатъчно дълго в нечии очи, за да видим себе си..и чрез себе си - всички останали. Повече уединение и интимност има в претъпканото метро отколкото между две борещи се, потни тела. Притиснат в потока ти съпреживяваш без налагане. Ти си част от нещо живо, макар и да ти идва да виеш от болка и самота. Двете тела, впити в борба за надмощие са един фарс, убеждаващ сам себе си, че търси интимност, когато това, което всъщност търси е, запълване на празнината и на някоя и друга дупка, което е an added bonus. Но първата няма запълване...

Да влезнеш в някого физически или да оставиш някой да влезне в теб означава безвъзвратно да изгубиш този човек. Само с този, който е влезнал в теб емоционално, можеш да познаеш интимност...

we all need someone

Най-силните, продължителни и здрави връзки са онези, които се крепят на воля. Чувствата са приятно, но далeч не задължително условие...поне не и за двете страни по договора.

Промоционално 'ценно'

По-често отколкото ти се иска се налага да бъркаш в изпразнената си и уморена душа, за да 'уловиш' някой малък полепнал остатък и да го дадеш някому, за да не те обвинят в тотална безчувственост. Хубавото на душата е, че се регенерира точно дотолкова, че да задоволява потребностите на близки и познати и толкова, че да не забравяш за момент колко точно си (се) я ограбил...

Най-ценното винаги се раздава на вересия или се отдава на някакви хора за безвъзмездно ползване. Страхът, че ще го обезценим ако го изтъргуваме води до парадокса, че именно това постигаме с нежеланието си да му сложим някаква (било то завишена или занижена) цена. Фройд може би би заключил, че съм нереализирала се курва - той много ги е разбирал нещата. Само дето спомени остават и не топлят кой знае колко, а действителността се съгражда именно от курвите - добрите момичета не се котират хич. Или само колкото да съшиват разпокъсаните парчета останали между две курви на горките прекарани момчета...И така...

Choose your destiny (if it has not chosen you already)

минало свършено в сегашно продължително

Докосвам тялото ти и ми ставаш все по-далечен и непознат...

Преди докосвах душата ти...и вярвах, че те познавам...

А след това -

the grace, the lies, the fall...

за посмъртни заслуги

Усилията, които полагаш, за да живееш живота, в който си се набутал къде целенасочено, но наивно и къде съвсем случайно, но с гооолеми очаквания, са направо брутални. Разбира се, освен методичното самоубеждаване, че 'така трябваше да се случи' и 'няма друг начин', това включва ежедневната война със самия себе си за поддържане на фасадата, зад която съзнанието крещи от ужас и се блъска до кръв в стената от ледена сдържаност, която трябва да подържаш докато коварно ти нашепва и рисува трудни (но не неизпълними) планове за бягство...някъде далеч, някъде където няма да почнеш 'на ново' (каквото не съществува), но ще си бъдеш ти...и тишината ще е заслужената ти награда...

Обаче ти си отговорен индивид, вече определен брой хора зависят от теб, очакват разни неща от теб, има неща, които ти трябва да (с)вършиш. Не можеш просто така да махнеш с ръка и да изоставиш всичко (can you really?). Пък и не си единственият, който не е получил това, към което се е стремял. Какво пък толкова се е случило? Стига драматизиране...Те другите, защото са щастливи, нали?

И продължаваш с усилията, с актьорската игра (жалко, че не се пробва в киното), с целанасоченото и безмислостно умъртвяване на и без това отслабващия глас вътре в себе си, молещ те за свобода...Не се страхувай от крайната равносметка - за пропилените животи се присъждат посмъртно поне по 3 грамоти. Носи си ги там където отиваме(?) със здраве...

степен на самотност

"Смъртта е занимание самотно"...а животът? - той май е по-самотен от всичко друго...

на мен пък ми се струва, че именно в смъртта ще се почувствам близка с всички минали през живота ми и оставащи така далечни. дори и тези, които останаха - те са ми най-чужди...

Алгоритъм на живота

Ще се научиш –

няма начин –

дори отдавна да си окъснял;

ще дойде време,

ще забравиш даже

и сълзите дето никога не си пролял...

Премазан, изхабен,

но със достойнство

(или така си вярваш може би)

ще спреш със клетвите жестоки

по съдбата

и ще примеш всичко дето ти горчи.

Младежки плам, стремеж,

терзания –

ще се превърнат неусетно в нещо друго.

Тъга, съмнения и болка

ще те следват,

защото борбата с тях ще доведе до лудост.

Ще се пречупиш, ще се мразиш,

ще пълзиш,

но дълго време ще си убеден,

че имаш шанс, желание

и сили да се бориш

докато не осъмнеш изтощен.

Животът, той не ти е даден,

за да изпиташ радост,

щастие, наслада.

Ще има болка, самота

и ярост -

и само те действително остават.

Ще видиш всичко

дето ти е мило

да се пропуква и да се руши,

ще стигнеш края,

ще умреш без време

и празен пак ще се родиш.

Оттук насетне

друго няма

дори да молиш и ридаеш –

до края вече

ще живееш

без сам да можеш да се разпознаеш...

Коя съм аз, а кой си ти?

1/3 (ако мога грубо да обобщя, а аз мога) от живота на повечето хора преминава в 'изграждане' на личността (при други е 1/2, а при трети само около това се върти). Или казано по-просто - в безумни опити и работа над начина, по който ни възприемат околните, а чрез тях и как се възприемаме самите ние. Много неблагодарен труд, състоящ се във феноменални издевателства над 'вътрешния Аз' само и само, за да влезнем в някакъв predefined калъп, който радко води до нещо добро, но го правим anyway.

Отначало винаги се започва с нерешителна свенливост и повишена предпазливост посегателството над външния вид - нали той е най-набиващият се на очи? Нашата 'визитна картичка' за пред света. Това, което заедно с името ще формулира над 90% от мнението на света за нас, а по иронична случайност нито едното може да бъде избирано или промяняно дотолкова, че to fit our personality. Задовляваме се с промяна на прическата, цвета, някоя тауировка, пиърсинг, диета, лека козметична корекция (лека, защото говорим за средна класа все пак. Колко от нас имат 15 000$ за една по-сериозна манипулация?) докато в късните тийнейджърски години не стигнем до тъжното заключение - този, който ни гледа от огледалото не е този 'отвътре'. И тогава образът се чупи, а вниманието се измества и концентрира с хирургическа прецизност върху по-дълбоката промяна. Време е за по-дълбок разрез...

If I can't make my appearance fit my personalty, I will make my personality fit my appearance

Тази простичка сентенция е това, около което протича животът ни (в по-голямата си част) след първата си четвърт. Само че верни на навика си да избягваме да наричаме нещата с истинските им имена, сме го определили като 'изграждане на личността'. (как само кухо звучи, а?) Неслучайно е така. Звучи кухо, защото самият процес е свързан с насилствено-доброволно изпразване - емоционално, духовно, дори интелектуално. Самоналожена Инквизиция, при която изтръгваме от себе си всичко онова, което е в конфликт с външния свят и почваме да слагаме пласт по пласт нови идеи, интереси, чувства, мнения, стремежи и прочее, за да 'се впишем'. Къде? И ние не знаем. Външността отстъпва леко място (само леко, ние никога не преставаме да бъдем повърхностни :)) на 'пълнежа'. Онзи младеж може и да е чаровен, но е по-важно да имаме сходни интереси, да харесва същите/подобни книги, музика, филми, да се вълнува от проблемите, от които аз се вълнувам...Важни стават приятелите, с които поддържаме отношения, основаващи се на строго избрани и поддържани теми (не вярвате? Пробвайте да вмъкнете някоя тема, която никога не е имала място в разговорите с дежурната ви група, но не каква да е тема, а такава, която е някому неудобна и вижте точно колко време ще мине преди да изпаднете от този малък социум. И изобщо - колко от нас имат различни познати, с всеки от които си говорим на точно определени теми? Yeah, that's what I thought...). Важни стават интересите ни, повечето от които придобиваме или 'прихващаме' от някой (пак не сте съгласни? Добре, колко от вас са се родили с или развили в крехка детска възраст неконтролируемо влечение към Шуберт, Шопенхауер, Хегел, Кителсен, Дюрѐ, операта, екстремните спортове или Ренесансовото изкуство?). Влеченията, процеса на харесване и нехаресване на нещо е прихватлив и винаги се предава в геометрична прогресия - било то през близки или непознати. Достатъчно е някой, с който общуваме сравнително често да изкаже мнение за филм или книга, за пробуди интереса ни да прочетем/ гледаме или случайно попаднали в нечий блог/сайт разсеяно да прочетем някоя рецензия, която да ни привлече вниманието. Действително - мненията ще се различават, но е факт, че самият процес на заинтересуваното ни от нещо  е бил продиктуван от нечий друг интерес (нямам и един познат, който да е харесал и един от любимите ми филми, но пък всички са ги гледали заради мен). Какъв е шансът сами да бяхме научили точно за това произведение сред милионите други? Щяхме да влезем в Гуугъл и бразувайки разсеяно един ден от сайт на сайт да попаднем на прекрасните прозиведения на Теодор Кителсен или може би онзи независим, нискобюджетен, но страшно як руски филм Gvozdi? Даааа, възможно е, но много добре знаем, че всеки от нас си е изградил една позната схема, в рамките на която се движи и радко (никога без чужда помощ, било то пряка или косвена), не сме в състояние да кривнем от нея. Това са обикновено моментите, когато пробваме нещо ново, (евентуално) ни допада и в този случай го приобщавамe към познатата ни схема. Тогава...как точно можем да сме сигурни, че нещо си е лично наше? Че харесваме точно този стил музика и точно този жанр филми, защото това  е пряко проявление на нашия характер, а не е повлияно от вкусовете на някое бивше гадже, приятелка, родители или среда, в която се движим? Дааа, добре, знам, че сте уникални индивидуалисти и никой не може да ви влияе...Мен или себе си заблуждавате?

В периода след крехката тийнейджърска възраст се чувстваме достатъчно 'зрели', за да почнем да се обграждаме с хора 'със сходни интереси', което е част от продължаването на самозаблудата, че сме това, което трябва да сме и в което насилствено се превръщаме - makes the transition easier. А всъщност сме заети да изясняваме клаузите на социалния договор, който (ако е формулиран добре) will get us through the rest of our life.Според някои да не говориш с колеги и работни контакти за порно, любими секс пози, поставяне на пиърсинги и татуировки и филми с насилие е въпрос на възпитание, но всъщност е чисто и просто клауза на социален договор. Отношенията се крепят само и единствено на това, върху което са били изградени изначално - всичко друго, което не  е било дефинирано изрично - само и единствено ще доведе до разпад. Това важи за познати, колеги, приятели, любовници. Познавам един човек, който години наред е имал 'договор' с една мадама, основаващ се (предимно) на секс и повърхностно общуване. Последвалото желание от негова страна за задълбочаване на отношенията доведе не само до загуба на статуквото ами така стресна мадамата, че направо я изпрати в обятията на друг расов мъжкар, който май беше по-постоянен в дефинициите си. Не че хората не харесваме промяната -  просто не можем да я понасяме. Тя не ни е присъща, нали цял живот насилствено си я и ни я натрапват - we should know..

Хубавото е, че по това време сме си изгрaдили някаква 'стабилност' (?) и почваме да разсъждаваме за това струвало ли си е да извървим пътя до постигане на (относително) удовлетворение и спокойствие с това, в което сме се превърнали. Оглеждаме приятелите си, познатите си, работата си, мечтите си, желанията си, интересите си и виждаме колко чужди сме на всичко това, нищо от което не носи и помен от първоначалния си вид. И тогава се пропуква другия образ - вътрешния....и сърцето заплаква, защото няма на кого да се сърди, защото сами го счупихме, сами орязахме мечтите си, сами променихме интересите си, сами се отказахме от желанияа си, сами си изневерихме, сами не само, че забравихме кои сме, а никога не сме знаели... Имахме шанс, имахме време, но предпочетохме да го изхвърлим и да орежем жалките си души, за да се 'впишеш' в това, което смятахме за своя съдба. Free will at its finest!

След този ден се събуждаш и почваш да бягаш от всичко чуждо - от приятелите ти, защото вие никога не сте си принадлежали нито сте били близки. От всичко непознато, което се е наслоило като вековна прах върху очуканото ти его - чужди мечти, желания, цели, интереси. Незнаещ къде свършваш ти и къде започват придатъците, които години наред някакви мимолетно преминаващи през живота ти хора са ти присаждали. Ти си празно огледало на останалите хора-сенки и единственото, което можете да правите, е да отразявате взаимно празнотата си - съвършената симбиоза на паразитиращи организми, в които няма живот.

Ти не си това, което виждаш в огледалото. Нито това, което другите виждат. Не си и това, което чувстваш когато те докосват, когато те боли, сърби, когато ти е студено или топло.

Ти не си това, което искаш, което харесваш и не харесваш; това, от което те е страх и което те привлича.

Ти не си това, което останалите харесват и търсят у теб; не си и това, което ги отблъсква.

Ти не си това, към което се стремиш и за което си готов на всичко.

Ти не си това, което мислиш и което чувстваш.

Tи не си това 'отвън' нито това 'отвътре'. Нищо от това, което си мислиш, че си.Никой не ти е по-непознат от самия теб.

Но..има нещо друго. Най-хубавото и истинско нещо, което ни е писано да изживеем, тепърва предстои...Онази Неназоваваната, от която всички се боят, защото смятат,чя тя ги ограбва, лишава от всичко близо и познато...А която всъщност смъква пластовете лъжи, за да останем такива, каквито сме дошли на този свят, но сме забравили, преследвали чужди химери...Да, само смъртта може и ни връща към самите нас...Сега разбирам защо толкова хора се страхуват от нея... 

п.с. в случай, че някой прояви интерес, за да не се мъчи като грешен дявол в търсене на Теодор Кителсен и филма Gvozdi в Google давам линкове :) за този,а и другите филми на този голям Руски режисьор, чиито Visions of Suffering (2006) и Philosophy of a Knife (2008) са сред личните ми фаворити, съм длъжна да предупредя - не ви трябва да гледате такива психарии, аз просто съм завършен психопат...

Theodor Kittelsen
Gvozdi (2003) movie by Andrey Iskanov

и една...много лична песен. в друг живот един човек сподели с мен оригинала на Виктор Цой (който също е невероятен) в момент на неподправена искреност (or so I would like to believe)...една от малкото песни, които все още могат да ме разплачат по детски обилно, дълго и неутешимо...

sometimes I simply dream of...

На една изживяна обич

Навярно някога ще разбереш -

а аз отдавна ще съм си отишла...

Като в зима сковани ще сме в скреж,

отдавна няма да сме близки.

Намерих те да те загубя.

Беше мой, но беше чужд.

Ти носеше в покоя само лудост

и в нежността от всеки бе по-груб.

И трябваше да те изстрадам,

за да осъмна по-празна от преди.

Обичах те за всичко дето дадох,

а ти изхвърли, стъпка и сломи.

Минаха години преди да осъзная

защо живееш само с сенки на жени,

за които дори пред себе си не смееш да признаеш,

че никога не си обичал, нито пък ценил.

Така и не успях да забележа преди да стане късно

как край тебе никой никога не е оставал,

а ти със стихове и разкази, и музика осъмваш

за хора дето никога не си познавал...

                                                                             ...(а сам тънеш във забрава)

Заробваше с проявата на всяка доброта,

а се отплащаше с лъжи, жестокост и обиди.

Изискваше, обаче, всичко онова -

което прави връзката стабилна.

Помалко може би успях да помъдрея,

само ме боли онази - Голямата Лъжа,

че 'съм повече от другите за тебе',

че ме разголи и после ме раздра.

Отне ми време и не се сърди -

пред себе си отказвах да призная,

че всеки ден във мен болиш,

че не можеш нищо да дадеш...дори и да желаеш...

........................................................................................................

Оттук насетне ще се чувствам сякаш никога не съм живяла

и миг покой не ще намеря,

защото - повярвай ми -

нарани ме както никой друг не бе успял,

убивайки и истината, на която да се упова отново, няма да посмея...

(Въпреки че няма никакво значение
една последна истина искам да ти подаря
до края, знай, че ще съм ничия -
без посока, минало и бъдеще - ще бягам без да мога никога да спра...)

Getting by (sort of)

В живота винаги идва момент, когато с отчаяна упоритост се опитваме да повярваме и/или поддържаме нещо несъществуващо с цялото твърдоглавие, на което сме способни и с цената на всичко (всъщност в по-голямата си част животът е именно такива моменти, а помежду им има някакъв кратък пълнеж от нещо друго). Прекрасно осъзнаваме, че няма смисъл нито начин, но някак си успяваме да потискаме безнадеждността на ситуацията достатъчно дълго, за да се се 'потопим' в целенасочената, методична и изтощителна дейност на пренасяне на вода в кофа с пробито дъно, за да се опитваме да напълним нещо си...Странно - а в лагерите на ГУЛАГ това май беше ползвано като психологическо мъчение. Уж историята беше задължителна в училище...

Май сме генетично обременени със склонност към самоунищожение - фина, изящна. Лесно е да прокараш бръснача и да вземеш топла вана, да отидеш в някое стрелбище и докато ти сменят мишените да си пръснеш мозъка, да се нагълташ порядъчно с хапчета и алкохол или просто да се метнеш от някоя сграда или мост, обаче.....

обаче....в основата на човешката природа винаги ще си остане стремежа към красота, към възвишеност и поетичност (забележете - само стремеж. Защото дори само в момента когато се доближим опасно близко до това да създадем или притежаваме нещо красиво, в миг единственото, което желаем е да го унищожим и съсипем. Не сме създатели - това е работа на някой друг). Поради този стремеж хиляди, милиони хора избират другото самоунищожение - емоционалното, духовното. Иска се голямо постоянство, воля и непоколебимост, за да се самоунищожаваш с години, с векове...Бавно, неумолимо, жестоко и с удоволствие. Има някаква красота в това...

Dreaming about your own demise (often) is the only thing that gets you through another day..another year...your life.

In a nutshell

Charlotte: I'm stuck. Does it get easier?

Bob: No...Yes. It gets easier.

* Scarlett Johansson to Bill Murray in 'Lost in Translation' - a movie where the loneliness, longing, sadness, melancholy, alienation and despair are palpable - as they are in real life.

and the most beautiful and real video to an even more beautiful and truthful song:

truthful lies

е как да не се възхитиш пред такова представяне? изобщо - повечето хора са ненадминати в позиране, преструване и симулирането на неща като приятелство, обич, връзка, доверие, лоялност, разбиране, съчувствие, симпатия, но и през ум няма да им мине, че всяко едно от тях има стойност само когато е истинско. в другия случай е безсмислено и за лъжещия и за излъгания (въпреки че отнема време да се разбере това).

аз, обаче, не спирам да се впечатлявам пред безкрайността на човешката изобретателност. we'll go out of our way to fake but we'll die before we choose to be real.

Factitious disorder are conditions in which a person acts as if he or she has an illness by deliberately producing, feigning, or exaggerating symptoms. They might be motivated to perpetrate factitious disorders either as a patient or by proxy as a caregiver to gain any variety of benefits including attention, nurturing, sympathy, and leniency that are unobtainable any other way. People who have it feel unworthy of love so they make up stuff to get sympathy. They know they are doing it but the attention feels so good they cannot stop lying.

сещам се за човек, който ако имах капацитета щеше да бъде личния ми role-model и комуто искрено се възхищавам, но нейното е висш пилотаж. Все пак колко от вас могат да лъжат и симулират изнасилване И тумор в мозъка? Че даже и да накарате хората да ви вярват...нищо, че след (евентуално) изнасилване остава белег в душата (той е доста незабележим),  а след операция на (евентуален) мозъчен тумор си остава физически такъв (той е сравнително забележим) и периодът на лечение е доста труден и продължителен - незначителни подробности. Някак си, незнайно как, тя успява да измести фокуса от липсата на белези, които остават след такива преживявания и да мине директно на 'храненето' от човешкото съчувствие и симпатия. А и е някак си грозно да се съмняваш в нещо подобно - щом някоя девойка ти признае, че е била изнасилена, а впоследствие са й намерили тумор в мозъка, какъв изрод трябва да си, за да се усъмниш в истинността на думите й? Дори и да ти го казва ей така, междудругото - както се казва прогноза за времето например и после to go about everything as if nothing has happened (нищо, че ти физически съпреживяваш подобен ordeal - that's just you)...

което ни води до логичното заключение:

Истината сама по себе си няма никаква стойност. Има значение единствено дали ти вярват. А двете рядко се припокриват.Така че - why bother at all?

***

Dr. Thurman: Donnie, what did Roberta Sparrow say to you? 
Donnie Darko: She said that every living creature on Earth dies alone. 
Dr. Thurman: How did that make you feel? 
Donnie Darko: It reminded me of my dog, Callie. She died when I was eight, and she crawled underneath the porch. 
Dr. Thurman: To die? 
Donnie Darko: To be alone. 
Dr. Thurman: Do you feel alone right now? 
Donnie Darko: I don’t know. I mean I’d like to believe I’m not, but I just… I’ve just never seen any proof so I… just don’t debate it any more it’s like I could spend my whole life debating it over and over again, weighing the pros and cons, and in the end I still wouldn’t have any proof. So I just, I just don’t debate it any more. <laughs> It’s absurd. 
Dr. Thurman: The search for God is absurd? 
Donnie Darko: It is if everyone dies alone. 
Dr. Thurman: Does that scare you? 
Donnie Darko: I don’t wanna be alone.

* she's just far better than me

Тя е жена, която изисква много и дава всичко на думи, но нищо в действителност. Винаги до теб когато имаш нужда да чуеш някоя красива лъжа и винаги отсъстваща когато имаш нужда от опора.

Тя е способна да гледа едновременно няколко мъже в очите и да твърди, че обича всеки един от тях с устата, с която допреди малко е духала на друг.

Тя е способна да симулира най-очарователна женска ранимост, която всъщност е умело прикрит мързел, неспособност и нежелание да се справи с каквото и да било, което провокира мъжете да  'се грижат за нея' и да вършат всичко вместо нея.

Въпреки предателствата си, които дори тя не е способна да прикрие, някак си съумява да предразполага към пълно доверие и интимност дори и хората, които знаят, че са били изиграни, които не й се сърдят, защото 'тя е глупава и не го е направила нарочно'.

Тя няма проблем с това да излъже, че е била изнасилена, за да спечели нечия симпатия и събуди състрадание. Нито от срам пред грозотата на лъжата, нито пред жените преживели действително такава трагедия.

Тя е пустош, в която няма нито борба за живот, нито способност или желание за създаване на такъв. Живее за себе си дотолкова доколкото може да 'ползва' всички около себе си.

Тя е типична средностатистическа жена, която се нуждае от поддържане дори повече от останалите, но чието самочувствие я слага в редиците на ангелите на Victoria's Secret. Интересува се от чисто техничните - молове, разпродажби, ПИН-номера и възможности на мъжа до нея и други неща от този сорт. High-maintenance с една дума ама много high. За съжаление нищо вложено в нея няма никаква възвръщаемост...

Тя е повърхностна, безсрамна, нагла, глупава (и интелектуално и житейски), глезена, надута и манипулативна. Но реакциите спрямо нея са строго положителни.

Тя е пиявица, която изсмуква всеки осмелил се да обвърже живота си с нея.

Тя има властта да кара всички да й съчувстват и да й се чувстват длъжни.

Тя иска всичко друго само не и чувства - чувствата предполагат взаимност, а тя не е свикнала да дава. Тя ще седи край теб до края на света само ако има какво да взима. Усети ли чувства от твоя страна ще избяга. Чувствата предполагат откритост и слабост на страната, която ги показва, а на нея не й е небходим мъж комуто да бъде опора.

Тя....must be worth it, за да бъде жената, заради която ти съсипа нашите отношения...
която ти смяташе за своя опора докато разбиваше изградането от мен и теб...
пред която унизи и се подигра на жената, която allegedly обичаш...

А аз? Аз съм онази наивна глупачка, която ти даде всичко и която ти нарани, опитвайки се да защитиш...
нея
и себе си
вас(?)

* тя е всичко онова, което ти твърдеше, че 'те облъсква' у човека срещу теб, но за което се оказа, че си готов да отхвърлиш някой, който не носи и частица от тези характеристики у себе си, за да 'запазиш' отношенията си с нея. 

Двама ви - търсещи други хора, които нямат нищо общо с човека, от когото бягате цял живот, но ревностно пазещи това, което 'имате' помежду си. Разбиващи толкова животи покрай себе си от слабостта да не можете да приемете, че you deserve each other.

A match made in Heaven while it's a match made in Hell. 

някои приказки завършват по-различно и все пак са по своему красиви...

дефиниция за ирония

животът има неповторимо и адски свежо чувство за ирония...

трудно ви е да си представите какво точно?

let me paint the picture for you...

такова, при което човек, който ви казва, че ви обича и че отношенията ви са единствени и специални подпитва back-up варианта си за статуса на (евентуално) свободния й апартамент, оплаквайки се от подозрителността ви докато междувременно ви обвинява в лудост, параноя и being unreasonable for suspecting something. 

did I also mention, че същият този човек ви ревнува межувременно (и) от собствената ви сянка и went out of his way да ви убеди как няма нищо по-лошо от емоционалната изневяра and it's just you two against the world...

какво ви казах? свежо...

виновен (и) след доказване на противното

най-хубавата страна на това някой да те нарани е, че впоследствие винаги ти излизаш виновен затова, че си ги 'принудил' или 'подтикнал' да го направят.

Какъв искам да стана като порастна

"Ако не намериш навреме мястото си в живота, накрая животът ти намира мястото"

Дензъл Ребеловски

Всеки има по няколко момента на 'просветление' в живота си. Разбира се, далеч не онова просветление, което е получил Буда например, а нещо далеч по-тривиално и семпло като за обикновени хора. Просветлението, което визирам, се състои в това, че на човек му става ясно нещо, което отдавна е било ясно на всички около него и е било повече от очевидно само дето точно на него му отнема години да го види (едва ли има друго чувство на такава съвършена амалгама от гордост и срам при постигането му). И в този ред на мисли...едно от моите 'просветления' настъпи когато прочетох тази фраза и със стопроцентова точност разбрах в какво точно се състои моят проблем...

По времето когато от хората на моята възраст се очаква да са (все още) по детски наивни ,любопитни и безгрижни, да имат минимално количество отговорности свързани единствено и само с непосредственото им оцеляване и изобщо - да се радват на живота и да проучават възможностите му, по независещи и зависещи от мен обстоятелства избързах да порастна. Поех всички отговорности, които намерих и още толкова, които ми бяха дадени даром от други хора, отчаяно се стараех да засужа да бъда смятана за отговорен, сериозен и trustworthy индивид. Не знам дали сте забелязвали, че ако започнеш да правиш нещо когато не му е времето, обикновено резултът е плачевен. В смисъл -аз бях и си останах сериозна, отговорна, сдържана и trustworthy, но цената, която платих беше(е) повече от непосилна. Това избързване ме откъсна от света, на който принадлежах и ме изолира от света, в който се опитах да влезна без време - два поредни пъти и до края на живота си аз се самообрекох на изолация и отчуждение по простата причина, че след излизане от единия свят веднага навлизаш в другия - трета опция няма. 

Онзи ден, слушайки поредната история за поредния 'реализирал се' бивш съученик, някак неусетно този път нито се огорчих, нито се опитах (колко човешко) да принизя постигнатото от тях, за да се почувствам по-добре (баси, май пораствам!?). Но пък цял ден след това се опитвах да конкретизирам причината за това така явно разминаване с връстниците ми - what and where went wrong?! seriously! уж започнахме с еднаква стартова база, бяхме част от еднакви, ако не силно сходни социални прослойки, ходихме в една и съща (тогава) елитна гимназия, полагахме къде повече, къде по-малко старание, переха ни едни и същи хормони и ни вълнуваха горе-долу сходни неща...Е? Къде успях да се издъня и в нещо толкова просто и естествено като това да бъда тийнейджър?

Онези години всеки има бегла, но много неясна представа към какво се стреми в житейския си път и цялото време на света се е простряло примамливо, внушавайки спокойствие и безгрижие. А аз, както винаги наопаки, имах много точна и ясна представа какво искам, какво мога, не мога и трябва да постигна (в материален и  духовен план ако мога да използвам такива изрази за 15-годишна пикла) и полагах неимоверни усилия в избраните насоки. Докато съучениците ми ходеха по купони, обсъждаха филми и generally enjoyed their adolescence, аз се убивах съвсем целенасочено от отговорности, за да 'се докажа'. Проблемът на влагането на всички налични и неналични ресурси в преследването на някаква цел, обаче, е че колкото по се приближаваш до нея, толкова повече осъзнаваш, че не си струва (пуста човешка природа) и фокусът почва да се измества от удоволствие от постигнато към тъга по пропуснатото. Най-страшно е когато времето започва да натъпва с плашеща неумолимост - това обикновено е показател, че навлизаш в другия свят и вече трябва да си 'се наиграл', защото отговорностите достатъчно са те изчакавали досега. Природата го е измислила много хитро - досущ като бягане на 100 метра, в което първите 50 (се предполага) се взимат с бързо ходене и едва на втората половина се преминава към по-забързано темпо, за да 'дадеш най-доброто от себе си'. Гениално! Само дето аз бях изхабила всичките си сили за първата част от надбягването и единствено можех да навлезна психически изтощена във втората и да изоставам..и да гледам как всички минават покрай мен..животът също. Хората вече се ориентираха към университети, кариери, начин на живот и прочее,а аз гледах натрупаната камара от сертификати, предложения от елитни университети по специалности, за които допреди няколко години бих убила и се чувствах празна и неудовлетворена. В личен план нещата не стояха по-различно - във възрастта на приятелски и несериозни (не в лош смисъл) отношения аз с присъщата си упоритост се набих във връзка(!) - сериозна, дългогодишна, моногамна, отговорна връзка и направих всичко, за да просъществува - продължих да го правя и докато изградената от мен стъклена кула се чупеше и парчетата ме режеха, изпадайки между пръстите ми. У мен го нямаше дори онази остатъчен идеализъм на младостта, нямаше желание за нищо, сили за полагане на каквито и да било усилия - бях изяла достатъчно житейски шамари, за да знам, 'че после е различно' (упорито повтаряна лъжа на младите с цел да бъдат 'нахъсани' за 'истинския живот', която нанася повече вреди отколкото ползи). И тогава дойде един момент на прозрение, в който взех (мисля) първото си осъзнато решение, а именно  - захвърлих всичко, всичко, постигнато с труд, жертви и старание и започнах да бягам...бягах години (за мен бяха хилядолетия) докато осъзнах, че навсякъде нося това, от което се опитвам да се откъсна вътре в себе си и (отново) с цената на неимоверни усилия успях да спра за момент..после за по-дълго. Накрая влезнах примирено и донякъде с доблест в ролята си на достоен представител на социалното стадо...само дето още трябва да овладявам импулса за бягство сравнително често. Понякога имам чувството, че нещо, което е (било) част от теб не може да бъде контролирано постоянно и все някога ще се прояви отново...Разликата е, че вече не може да бъде извинено по никакъв начин...защото вече не сме на по 20 и имаме много отговорности не само към нас самите...

Както обикновено - кофтито на житейските уроци е, че ги научаваш чак след като вече не могат да ти послужат за нищо. Освен един ден да се опитваш да ги предадеш на своите деца, но няма смисъл да се залъгваш, че някъде, някога някое човешко същество ще наруши вечното правило на 'постъпвай обратно на това, което те съветват', така че си остава causa perduta. В този случай това, което научаваш е, че преминаването от единия към другия свят е само еднопосочно - избързаш ли, няма начин за връщане назад. Дори и да беше в способностите ни, останалите нямаше да ни го позволят.

Равносметката при мен винаги е била (сравнително) неприятна, но да видим какво получавам като погледна обективно ситуацията - пропилях времето на търсене на посока в твърда убеденост във взетите решения, за да се лутам после цял живот, несигурна във всичко...


А в една песен се пееше 'just what you want to be, you will be in the end'. What a pile of bullshit...ех, ако ставаше като по песните и филмите...

Животът е прекрасен, нали?

Връщам си думите назад. Животът не е жесток нито пък несправедлив или гаден. Ние сме такива. Той не ни прецаква, а просто ни предоставя the means сами да се прецакаме. И ние го правим отново и отново. Досущ като един лабораторен експеримент, в който той услужливо е разпилял около нас предостатъчно фитили и бурета с барут, но и също толкова достатъчно safe exits. И със същата лабораторна прецизност наблюдава глуповатата ни и наивна упоритост,с която щракаме фитила и чистото ни удивление от последвалата експлозия. И чака да се научим. Досега не е дочакал, няма и изгледи това да стане в близките няколко хилядолетия. Маймуните са научиха да не дърпат банана, висящ от тавана на стаята, защото противопожарната система ще ги намокри. Ние, обаче, като по-развити Бозайници и изобщо като най-висшите представители на планетата Земя, не се научихме и няма и да се научим.

Години след като го гледах проумявам защо прословутата реплика на Ал Пачино 'vanity is my favourite vice' беше съчетана с толкова злокобно-дяволита усмивка. Постоянно забравяме, че законите, на които е подвластна природата, важат с всичка сила и за нас. Най-елементарните неща са най-унищожителните стихии - вода, огън, вятър. А при хората - егото. Всички вярваме, знаем, убедени сме, че сме специални, въпреки че всичко, което вършим и което ни се случва единствено и само доказва колко посредствено и придвидимо е всичко, на което сме способни. Няма one-of-a-kind любов, предначертани пътища и скрити с таен смисъл и поуки изпитания. Има ни единствено нас - толкова глупави и маломерни, че изпитваме неотложна необходимост да компенсираме незначителността на собственото си битие, убеждавайки се всеячески, че 'има причина да сме тук, било е писано да стане еди-как-си' и т.н. Всеки път знаем много добре какво ще се случи и всеки път съвсем умишлено го игнорираме заради егото си. Защото с последното неочукано парче от него вярваме, че 'при нас може да е по-различно'. Няма значение, че всеки преди нас опитал се да преплува планинско езеро е потънал под ледената му повърхност, ние можем да оборим законите на физиката, да надхитрим собствената си биология, да бъдем 'изключение'. Същите сме и в любовта - няма значение колко разбити сърца е оставил човекът, в който сме се влюбили, след себе си - сигурно ще пощади нашето. Няма значение, че е буря, която потапя всички кораби, може би ние ще бъдем неговия пристан. Може би, може би....а в действителност сме поредната забила нос към дъното лодка, която можеше и да се спаси ако беше обърнала навреме, но...красотата е именно в това, че изборът си беше наш - както винаги е бил.


Някои може би ще си помисли, че съм изключително нещастна от това прозрение. Напротив - преди обвинявах и кълнях живота за всичките ми несгоди (не Бог - откровен атеист съм, но за това - друг път) и гниех в безсилието и яда си срещу...срещу нещо, което съществува извън думите, извън нас и всичко останало. Дори Дон Кихот е имал повече успех в нападението си над вятърните мелници - те поне са били нещо конкретно дори и да ги е 'виждал' различно. А сега изпитвам лека меланхолична тъга и възхищение пред целия ред, на който е подчинено всичко съществуващо. Успокоява ме жестокота неумолимост на законите, които (противно на това, което много хора смятат) важат за всички. Намирам утеха и сигурност в осъзнаването, че благата са еднакви за всички и разликата идва единствено от реакцията на всяко същество. Може да има красота и в момента на най-грозно падение - рядко при човека, той е слаб и се гърчи от ужас в лицето на неизбежния си край; красотата се вижда най-ярко и може да се усети физически в гордия поглед на животното, издъхващо в хищническата паст - без молби, без пазарене, без съжаление. Защото дори когато случайнотта се намеси и остави своя отпечатък, отново наш е изборът как да приемем това, което се случва...


Съществува един термин, въведен за опити с животни в лабораторни условия - 'learned helplessness'. В общи линии означава, че ако достатъчно дълго ограничаваш животните в определена насока, накрая те ще спрат да постъпват по даден начин, защото ще 'очакват провал' дори и препятствията вече да са махнати (а ла Приказката за порастналия слон вързан със синджир за един малък кол). Обаче осъзнавате ли кое е най-важното, което ни казват тези примери? Животните 'се учат' от неуспехите си - ако няколко пъти натиснат даден бутон и им пуснат ток, ще престанат да го натискат; ако няколко пъти минат по път, което води до задънен изход, повече няма да се върнат оттам. И още повече - те се учат от 'колективния неуспех' - ако някоя антилопа се заблуди и отиде в дълбокото, преминавайки реката, никоя друга няма да я последва, мислейки си 'нищо, аз може да улуча подводен камък и да мина'. А какво можем да кажем за себе си? Всеки неуспех - наш или чужд -единствено и само засилва желанието ни за повторен опит, защото 'този път може да е различно'...

дори в падението сме безнадеждно жалки...