последен час до сбогуване

-

Tuesday 22 March 2011

Животът е прекрасен, нали?

Връщам си думите назад. Животът не е жесток нито пък несправедлив или гаден. Ние сме такива. Той не ни прецаква, а просто ни предоставя the means сами да се прецакаме. И ние го правим отново и отново. Досущ като един лабораторен експеримент, в който той услужливо е разпилял около нас предостатъчно фитили и бурета с барут, но и също толкова достатъчно safe exits. И със същата лабораторна прецизност наблюдава глуповатата ни и наивна упоритост,с която щракаме фитила и чистото ни удивление от последвалата експлозия. И чака да се научим. Досега не е дочакал, няма и изгледи това да стане в близките няколко хилядолетия. Маймуните са научиха да не дърпат банана, висящ от тавана на стаята, защото противопожарната система ще ги намокри. Ние, обаче, като по-развити Бозайници и изобщо като най-висшите представители на планетата Земя, не се научихме и няма и да се научим.

Години след като го гледах проумявам защо прословутата реплика на Ал Пачино 'vanity is my favourite vice' беше съчетана с толкова злокобно-дяволита усмивка. Постоянно забравяме, че законите, на които е подвластна природата, важат с всичка сила и за нас. Най-елементарните неща са най-унищожителните стихии - вода, огън, вятър. А при хората - егото. Всички вярваме, знаем, убедени сме, че сме специални, въпреки че всичко, което вършим и което ни се случва единствено и само доказва колко посредствено и придвидимо е всичко, на което сме способни. Няма one-of-a-kind любов, предначертани пътища и скрити с таен смисъл и поуки изпитания. Има ни единствено нас - толкова глупави и маломерни, че изпитваме неотложна необходимост да компенсираме незначителността на собственото си битие, убеждавайки се всеячески, че 'има причина да сме тук, било е писано да стане еди-как-си' и т.н. Всеки път знаем много добре какво ще се случи и всеки път съвсем умишлено го игнорираме заради егото си. Защото с последното неочукано парче от него вярваме, че 'при нас може да е по-различно'. Няма значение, че всеки преди нас опитал се да преплува планинско езеро е потънал под ледената му повърхност, ние можем да оборим законите на физиката, да надхитрим собствената си биология, да бъдем 'изключение'. Същите сме и в любовта - няма значение колко разбити сърца е оставил човекът, в който сме се влюбили, след себе си - сигурно ще пощади нашето. Няма значение, че е буря, която потапя всички кораби, може би ние ще бъдем неговия пристан. Може би, може би....а в действителност сме поредната забила нос към дъното лодка, която можеше и да се спаси ако беше обърнала навреме, но...красотата е именно в това, че изборът си беше наш - както винаги е бил.


Някои може би ще си помисли, че съм изключително нещастна от това прозрение. Напротив - преди обвинявах и кълнях живота за всичките ми несгоди (не Бог - откровен атеист съм, но за това - друг път) и гниех в безсилието и яда си срещу...срещу нещо, което съществува извън думите, извън нас и всичко останало. Дори Дон Кихот е имал повече успех в нападението си над вятърните мелници - те поне са били нещо конкретно дори и да ги е 'виждал' различно. А сега изпитвам лека меланхолична тъга и възхищение пред целия ред, на който е подчинено всичко съществуващо. Успокоява ме жестокота неумолимост на законите, които (противно на това, което много хора смятат) важат за всички. Намирам утеха и сигурност в осъзнаването, че благата са еднакви за всички и разликата идва единствено от реакцията на всяко същество. Може да има красота и в момента на най-грозно падение - рядко при човека, той е слаб и се гърчи от ужас в лицето на неизбежния си край; красотата се вижда най-ярко и може да се усети физически в гордия поглед на животното, издъхващо в хищническата паст - без молби, без пазарене, без съжаление. Защото дори когато случайнотта се намеси и остави своя отпечатък, отново наш е изборът как да приемем това, което се случва...


Съществува един термин, въведен за опити с животни в лабораторни условия - 'learned helplessness'. В общи линии означава, че ако достатъчно дълго ограничаваш животните в определена насока, накрая те ще спрат да постъпват по даден начин, защото ще 'очакват провал' дори и препятствията вече да са махнати (а ла Приказката за порастналия слон вързан със синджир за един малък кол). Обаче осъзнавате ли кое е най-важното, което ни казват тези примери? Животните 'се учат' от неуспехите си - ако няколко пъти натиснат даден бутон и им пуснат ток, ще престанат да го натискат; ако няколко пъти минат по път, което води до задънен изход, повече няма да се върнат оттам. И още повече - те се учат от 'колективния неуспех' - ако някоя антилопа се заблуди и отиде в дълбокото, преминавайки реката, никоя друга няма да я последва, мислейки си 'нищо, аз може да улуча подводен камък и да мина'. А какво можем да кажем за себе си? Всеки неуспех - наш или чужд -единствено и само засилва желанието ни за повторен опит, защото 'този път може да е различно'...

дори в падението сме безнадеждно жалки...





cruel life

Sunday 20 March 2011

малка неудобна тайна (една от многото ни)

Времето НЕ лекува нищо. Просто досущ като едно разумно и трезвомислещо същество се научаваш културно да живееш и приемаш всичко, което те наранява, обижда, огорчава, разочарова, натъжава и изобщо - което ти коства по-значителни усилия за справяне. Да, хората се променят, но само привидно и частично- отделим ли достатъчно време да разровим онази отдавна забравена болка, ще усетим завръщането й с подновена сила толкова осезаемо, че ще ни се струва така, сякаш тя никога не ни е напускала дори за миг. Това, че съзнателно избягваш да мислиш и спомняш за някои неща не означава нито че те са спрели да съществуват, нито че ти си ги надживял. Но...продължавайте със самозаблудата - нима има нещо по-фундаментално, около което да градим животите си?

Tuesday 15 March 2011

Разминато сбогуване

Връщай се -
аз отдавна не стоя да чакам,
защото няма смисъл.
На сън дори
не мога да забравя нежните слова,
които никога не си изричал.
Намерих сили
да съм силна и във слабостта,
затова не ме мисли.
Дори да минат
хиляди години - някога
все спира да боли.
Ще се разминем
както във началото
на всяка среща.
Различното е само,
че сега не ще събираме,
а ще делиме своите вещи.
Една въздишка,
самотен поглед на раздяла
и пустота от слабостта човешка.
За съжаление
най-трудното, което идва след това,
е да понесеш и чуждите към своите грешки.


Thursday 10 March 2011

След края следва...

Por ti iría hasta el fin del mundo y éste sin duda será el fin del mío

Още като крехка и заблудена тийнейджърка с душа, изпълнена със захаросани мечти и надежди, грижливо подхранвани от приказките в детството и чисто девичата генетична обремененост :) (която противно на всякаква логика и разум упорито нашепва, че такова нещо като soulmate съществува и то има почва у нас) откъснах за момент очи от съсредоточеното ми занимание на драскане на черепи, бесилки и стилизирани графики в тетрадката в час по испански, за да запомня написаната на дъската фраза. Беше в час по Испанска литература и от нас се искаше да обясним как я разбираме и, разбира се, какво ли е искал да каже авторът с нея (любимият ми идиотизъм от образователната система). Това, което ми направи толкова силно впечатление, не беще самата фраза (която е красива, трябва да призная. Дори циникът в мен не може да го отрече), а първият сблъсък, който получих с обществото от себеподобни (тогава в лицето на съучениците ми) и ужасяващите разлики в начините, по които възприемахме света и всичко останало. Тоест, това беше един от първите ми осъзнати моменти когато съвсем осезаемо почувствах колко точно съм отдалечена и чужда на всичко и всички. 
Момичета и дори повечето момчета се въодушевиха от възвишеността на описаните чувства, чиято сила е способна да отведе любовника до самия край на всичко съществуващо. Какъв по-всеотдаен и неповторим начин да докажеш обичта си?

А аз...аз се взирах и насред цялата стилизирана художествена красота на думите виждах отблъскващата грозота на човешката слабост, необходимост и стремеж към крайности. Саможертвата не е полезна нито за жертвата, нито за палача. Но ние предпочитаме всичко да е...голямо и гръмко. Ние 'мразим' и 'обичаме', 'ненавиждаме' и 'се ужасяваме'. Любовта е любов ако води до падението на една от страните, а ако доведе до края (физически или психически) и на двете - тогава е достойна да бъде вписана в историята и почитана като най-висшата от всички. Ромео и Жулиета - най-честитите любювници, достигнали такъв легендарен статут именно заради страданието си. И този красиво-звучащ испански цитат буквално ме накара да изстина от пустотата, която всички знаем, че следва след този 'край'. Защото и до ден днешен се питам - ако отидеш до края на света за някого, остава ли ти нещо след това? Нещо друго освен меланхоличната красота на пустотата от саможертвата...тя не се брои...на света не му трябват повече мъченици. Пък и хората не ги харесват - ние 'мразим' всичко, което ни напомня колко посредствени сме самите ние и чувствата, които изпитваме (макар и неповторими в собствения ни малък и ограничен свят).

....Славеят подари живота си за червената роза, която свърши в калта. Едва ли някога ще бъде написана по-истинска и безмилостна метафора на унищожението, до което води пълното себеотдаване...


(а може би съм overly-dramatic и просто белезите ми държат влага. Иска ми се да падам и ставам със същия устрем и увереност като в началото, но силите намаляват правопропорционално на нарастването на защитните ми механизми и мнителността. Умните хора го наричат 'опит'. Аз никак не го наричам, защото освен за напомняне на минали грешки, за нищо друго не ми служи)

Tuesday 8 March 2011

Естествена потребност

Желанието да намериш някой, който е запазил поне отчасти човешкото у себе си, способността да се открива, да обича без задръжки, да се доверява, да бъде истински, е правопропорционално на желанието да го омърсиш с полепналата по себе си гадост, да го озвериш, да го отчуждиш, да го свалиш на земята. Точно така, както ти беше свален едно време от нея/него, а тя/той на свой ред преди това от друг/а..Хората сме идеалисти, възвишени същества, стремящи се към съвършенството във всичките му форми...

a never-ending fairy tale