След края следва...

Por ti iría hasta el fin del mundo y éste sin duda será el fin del mío

Още като крехка и заблудена тийнейджърка с душа, изпълнена със захаросани мечти и надежди, грижливо подхранвани от приказките в детството и чисто девичата генетична обремененост :) (която противно на всякаква логика и разум упорито нашепва, че такова нещо като soulmate съществува и то има почва у нас) откъснах за момент очи от съсредоточеното ми занимание на драскане на черепи, бесилки и стилизирани графики в тетрадката в час по испански, за да запомня написаната на дъската фраза. Беше в час по Испанска литература и от нас се искаше да обясним как я разбираме и, разбира се, какво ли е искал да каже авторът с нея (любимият ми идиотизъм от образователната система). Това, което ми направи толкова силно впечатление, не беще самата фраза (която е красива, трябва да призная. Дори циникът в мен не може да го отрече), а първият сблъсък, който получих с обществото от себеподобни (тогава в лицето на съучениците ми) и ужасяващите разлики в начините, по които възприемахме света и всичко останало. Тоест, това беше един от първите ми осъзнати моменти когато съвсем осезаемо почувствах колко точно съм отдалечена и чужда на всичко и всички. 
Момичета и дори повечето момчета се въодушевиха от възвишеността на описаните чувства, чиято сила е способна да отведе любовника до самия край на всичко съществуващо. Какъв по-всеотдаен и неповторим начин да докажеш обичта си?

А аз...аз се взирах и насред цялата стилизирана художествена красота на думите виждах отблъскващата грозота на човешката слабост, необходимост и стремеж към крайности. Саможертвата не е полезна нито за жертвата, нито за палача. Но ние предпочитаме всичко да е...голямо и гръмко. Ние 'мразим' и 'обичаме', 'ненавиждаме' и 'се ужасяваме'. Любовта е любов ако води до падението на една от страните, а ако доведе до края (физически или психически) и на двете - тогава е достойна да бъде вписана в историята и почитана като най-висшата от всички. Ромео и Жулиета - най-честитите любювници, достигнали такъв легендарен статут именно заради страданието си. И този красиво-звучащ испански цитат буквално ме накара да изстина от пустотата, която всички знаем, че следва след този 'край'. Защото и до ден днешен се питам - ако отидеш до края на света за някого, остава ли ти нещо след това? Нещо друго освен меланхоличната красота на пустотата от саможертвата...тя не се брои...на света не му трябват повече мъченици. Пък и хората не ги харесват - ние 'мразим' всичко, което ни напомня колко посредствени сме самите ние и чувствата, които изпитваме (макар и неповторими в собствения ни малък и ограничен свят).

....Славеят подари живота си за червената роза, която свърши в калта. Едва ли някога ще бъде написана по-истинска и безмилостна метафора на унищожението, до което води пълното себеотдаване...


(а може би съм overly-dramatic и просто белезите ми държат влага. Иска ми се да падам и ставам със същия устрем и увереност като в началото, но силите намаляват правопропорционално на нарастването на защитните ми механизми и мнителността. Умните хора го наричат 'опит'. Аз никак не го наричам, защото освен за напомняне на минали грешки, за нищо друго не ми служи)