Най-здравите връзки са в Стокхолм [beginning]

- Не съжалявам за нищо, но всичко се обърка. Нещата не трябваше да се развият по този начин. Нито той е човекът за мен, нито аз за него и колкото и да се стараем не ни се получава. Измъчена работа просто. Не казвам, че съм нещастна или че не искам да съм с него, но необходимо ли е да се полагат толкова усилия, за да се поддържа статуквото? И накрая, въпреки всичкото старание, си оставаме все толкова далечни както и преди. It works, но и двамата сме на ясно, че ще бъдем заедно само докато си налягаме парцалите.

- Знам много добре какво имаш впредвид.

- Мислех си, че да бъдеш с някой не трябва да ти коства усилие.

- Беше млада, гледаше много филми и слушаше неподходяща музика - простено ти е. Любовта и романтиката са задължителна спирка малко преди разклона за магистралата на живота.

- Има ли начин да запазиш това състояние?

- Не. А друг път ще ти кажа и защо. Сега ще ходя да [не]спя, за да мине още един ден.

с порно към прогрес и всичко е на шес'

I have to admit I did not see this coming.

Рязък, неочакван обратен завой в порно тенденциите, който доста ме изненада. Толкова, че дори и аз почнах да ги свалям, сийдвам и гледам. И трябва да призная, че откровено ми допадат. А това е много, много тъжно.

От известно време наред с всички извращения като шимейли и прочее гадости почна да си проправя път една готина поредица от сайта x-art. В духа на всичко, на което се гради обществото ни, и тези клипове са изпъстрени само с визуално граничещи със съвършенството модели, които не се потят, не издават кофти звуци, не правят гримаси, нямат пори, бенките им всички до една отговарят на quality control за beauty marks и изобщо - всичките им телесни течности от слюнка до влагалищен секрет са дискретно ненатрапчиви и приятно присъстващи. (бел. ред: бекграунда също отговаря на най-високи естетически изисквания - снежно бели чаршафи, чиито гънки остават перпендикулярни дори след рагорещения нежен секс и на чиято белота и Ариел може да завиди), усамотени плажове, пищни градини, красиви планини, кожени дивани, които не залепват за задните части на участниците, скъпи джакузита и плазмени телевизори се появяват в кадър достатъчно за кратко, за да допълнят картинката. Изобщо - пълен кеф.) For the benefit of our thesis - нека наречем този жанр 'еротичен сюрреализъм', въпреки че може [почти] и за реализъм да мине - грозните и бедни хора не се чукат, нали? Oh, wait...

Постарали са се, не може да им се отрече. Движенията, докосванията, стоновете, тласъците, погледите, въздишките, празненето - красиви хора на красиви места правят красив секс по красив начин. Чак може да ти се повдигне от толкова стерилност в даден момент и да трябва да разнообразиш с доза 'нормално' порно. И все пак - броят хора посещаващи сайта и свалящи тези клипове показва само едно - че след всичките завряни бутилки, гумени юмруци, топчета, дилдота по всички дупки, след всички двойни прониквания, фетиши с повръщане, сране и прочее, след всички аматьорски колекции - на хората май почна да не им достига нещо друго освен извращения. Как се наричаше? А да...нежност. 

И е адски, адски тъжно когато обучени актьори в порно филм се докосват с повече търпение и внимание един към друг отколкото хора, които 'са заедно'. И е много, много депресиращо когато ти плащат, за да симулираш близост и интимност и пак ти се получава много по-добре от двойки, които (уж) се обичат. И е толкова, толкова безнадеждно когато отново трябва да ходиш дълго след полунощ по сайтове и да си сваляш това, което не ти достига в собствената ти връзка. А всъщност е толкова, толкова извратено, че обикновените непрофесионалисти толкова удавиха в помия и извращения всякакви човешки отношения, че вече може да искаш, правиш, заснемаш и споделяш всякакви двойки, тройки и четвъртинки, може да изчукаш някого далече преди (ако изобщо) да го познаваш, може да се завреш навсякъде по тялото му, но би било срамно да потърсиш някаква близост от който и да е. Каквато и да е.

Не си мисли, че си избягал от капана на всеобщата порнография - никой не е успял. Всички сме индивидуалисти вътре в системата. Всички сме тук именно защото сме еднакви. Или си мислиш, че пишем блогове от [пре]споделеност? Че изливаме в интернет това, което [не] можем да излеем в реалния живот, пред хората, които имат значение за нас? И имай едно наум когато срещнеш някой, който се кълне, че е различен като теб, че те разбира и ще сте двамата 'срещу света'. Много е вероятно този човек после да предаде близостта ви срещу възможността за анално-филмови забавления по всяко време с обвързаната си бивша. Но е още по-вероятно след време същият този човек да почне да настоява и търси нежност и същата загубена близост. Единственото, което бих могла да му предложа на този етап, вече е да я търси както всички останали, нормални хора - на замунда в секцията XXX. Или из хилядите блогове. Или the whole nine yards...

Но трябва да призная, че има някакъв чар в това да живееш във време, където всичко е на един даунлоуд разстояние. Празнотата винаги си стои. You might as well fill your porn collection with some nice material.

the darnest thing -

най-странното нещо на света е да те слушам как говориш в първо лице, множествено число, когато ти си този, заради когото няма никакво 'ние'.

статус up-[to]-date

Много често, (почти) на съмнително равни интервали се налага да преразглеждаш приоритетите си в живота и да нагласяш съобрано обстоятелствата желанията и нуждите си. В съчетание с факта, че you are (remain) who you are, това упражнение те превръща в необятна духовна пустош след време, но за сметка на това се научаваш да караш десетилетия без животоспасяващия дъжд...

Age 15 - 19:

Искаш и се нуждаеш от сродната ти душа - човекът предопределен за теб, никой друг. Всичко друго би бил непоносим компромис. А копнееш по него, защото той ще те разбира и ще те приема напълно и безусловно и ще те обича всеотдайно и завинаги (нали това е истинската любов?). Ще ходите на училище заедно, ще завършите заедно, ще пътувате заедно, ще стоите вкъщи заедно, ще сте слети във всеки един момент ако не тялом, то поне духом, ще остареете заедно, ще умрете заедно. Ако единия го боли, другия ще страда в пъти повече. Никога не си се чувствал по-спокоен, защото до себе си имаш човек, who can and will make everything better.

Age 19-23:

Едно (или няколко ако си карък спринтьор) разочарование? Е, нищо. Здраве да е. Вече си разбрал, че you were aiming waaaaaay too high. Някой, който да те обича достатъчно, за да ти е верен, да те уважава, разбира (хората толкова бавно се учат, че е жалко направо), разсейва, подкрепя и желае. Не ми се струва(ше) много. Не всяка любов е с голямо Л, но от всяка можеш да извлечеш някаква полза, а да си сам като куче не е добра алтернатива. В много отношения той не е човекът за теб, но и ти не си човекът за него, а все пак се получава. А само до преди няколко години ти се струваше немислимо да си с някой, който не обичаш силно. Странна е човешката природа.

Age 23-25:

Уморен си, толкова си уморен, а дори не си прехвърли първата четвърт от живота си. От любов си се откзал отдавна, оказва се, че доста продължителни връзки могат да съществуват на толкова други неща. Иска ти се приятелство, нежност, уважение, подкрепа и  взаимност, но май пак много се изсилваш. Очакваш ако не това, което даваш, то поне 20% възвръщаемост, но се оказва, че надвишаваш чуждия егоизъм и склонност на компромиси. Ограбил си се достатъчно, за да не ти пука (много), че си като хамстер в колело. Ежедневието ти е постоянна мантра на 'можеше и по-зле да е ', но себе си не можеш да самозалъгваш. И не спиш. И пушиш. И се чувстваш зле. И го криеш. И свикваш. И преставаш да чувстваш. И пак не спиш. И пак пушиш.

Age 25-:

Все още е (относително) далече, но се задава неумолимо. And even though I'm not (quite) there yet, I know exactly how it'll be - приятелство, уважение,разбиране и подкрепа са out of the question. Reality check-a е помел всичко, в любовта отдавна не вярваш, а физическото  желание е станало по-автоматизирано от храненето. Не искаш вярност, не очакваш интерес към себе си от този, с когото живееш. За момента държиш единствено на вежливо общуване и зачитане на граници и спокойствие. Вече дори си спрял да се питаш: "Защо?". До кога?

Моето (Друго) Момиче

със специална и много лична благодарност на virginblack, която ми позволи да променя съвсем малко нейния оригинален и чудесен разказ дотолкова, че да отразява напълно моята действителност...и чийто писания са ми били утеха много пъти...

http://virginblack-regrets.blogspot.com/

Неговата лудост.

Унищожителна и жадна.

Отдаваше й се като за последно, неговата жена- неговата лудост, неговата любов, неговата …ба ли го какво е.

Той беше неустоимо привлечен от тази женствена самка – от излъчвнето й, простотата, животинското в нея. Не че беше нещо особено, напротив – беше като всички провинциални девойчета, който компенсират всякакви липси (във физически план, не интелектуален – капацитетът й не достига дори да се замисли за пропуските на интелектуалния фронт) с внимателно поддържана визия. Ген, какво да го правиш. Е, има го и моментът, че тук с пълна сила важи поговорката ‘надървен хуй насрано дупе не признава’, защото тя беше доста...хм...посредствено-грозновата, но пък беше available, а мъжете не обичат да пропускат предоставилите им се възможности. Нали после винаги може да разправя наляво и надясно как ‘наебах ебати страшната мадама, копеле’, а само той да си знае как е имала косми, пъпки и сланинки където не трябва, но това не е важно в случая.

Може би всеки мъж си мечтае за едно простовато и първично момиче. Особено българският – не е случайна поговорката, че ‘българинът третира жена си като бяла техника’. Друго си е на избраницата ти да не й достига интелектуалният капацитет, което предполага в най-добрия случай – овчо обожание към партньора, а в най-лошия – кравешко примирение. Само дето той имаше и романтична страна..май повече в професионален отколкото в личен план, но все пак...Един вид, чувстваше се лично засегнат от нейната простотия, но пък същевременно генът на българския мъж в него го привличаше неудържимо към простотата на отношенията им – пък и ебането си струваше. По стечение на обстятелствата тя стана „Моето момиче”. Беше нещо като пристан, където той търсеше заслон след всяко разочарование, след всеки пореден удар на живота. Не че беше толкова стабилна, но той свикна да запълва живота си с кухи неща – а тя идеално се вписваше в тази категория.

Отношенията им бяха мъчителни, мълчаливи, многопластови, многоцветни, после гласни, после крещящи и черни. Обсебваше, обграждаше я, защото смяташе, че ‘тя му се полага’. Тя твърдеше, че го обича, но тъжната истина е, че меркантилността още не се беше развила като нейно вродено качество. Предлагаше му любовта си, а той никога не я пожела или поне не отначало. Отначало само я чукаше, както и всички останали. След време когато осъзна, че тя е винаги там когато иска да избяга от всички други, които имаха някакви чувства към него, започна да мисли, че може би they are meant to be. Само че...тя вече не беше на това мнение. А и той нямаше парите и работата, необходими, за да й  предложи сигурността, нужни на жена от нейния род. С други думи – не можеше да си ‘я позволи’. Не бяха ‘заедно’, но ироничното е, че всеки път щом се оказваше без нея почваше да я търси неистово..

Беше взел решението да живее с една млада и достатъчно възпитана дама, която толерираше малките му екзотичности, тя се казваше „Другото момиче”. Той я обичаше, но често не я харесваше, тя го обичаше  и той използваше всяка въможност да я придърпва все по-близко към себе си, държейки „Моето Момиче” в живота си наравно с нея, без „Другото Момиче” да знае за това. Но тя знаеше. И в отчаяните си опити да спечели любовта, за която се считаше недостойна, само и единствено му доказваше, че е напълно зависима от него.

Преди години когато той се беше опитал да промени връзката си с "Моето момиче" към по-дълбока и сериозна, се нагърби с това да й оправи “документите”. Направи всичко, което зависеше от него, но се оказа, че „Моето Момиче” не вирее добре, потопено в социалната среда, където не всичко ти се дава наготово. Нейната непохватност и откровена неспособност да функционира като отговорен индивид го ужасиха, но той отново не се предаде.  Тогава “Моето момиче” се обади на друг,  за жалост с повече възможности от него, изчука го, за да получи това, което искаше, а “Новият можещ приятел”,който изобщо не подозираше за тайните копнения и надежди на по-бедния й обожател, не отказа секса. Уреди й визата и разрешителното за работа и я заведе в McDonalds (по нейно предпочитание). Тя го излъга че няма никой в живота си ..хахаха..по Интернет и че идва от бедна страна, където няма никакви възможности. “ Новият можещ приятел” й задоволи всички сексуални и материални нужди.

След тази случка всичките му приятели (а и той самият) отчаяно го убеждаваха, че „тя си е една обикновена курва, копеле”, но това не го утеши кой знае колко. Човек няма власт над привличането, което изпитва към дадени хора – те може да са изтъкани от грешки, но това само ги прави по-желани в нашите очи. Годините минаваха и той се потопи в алкохолен цинизъм. Междувременно търсеше „Другото Момиче”, което щеше да понесе на плещите си товара, оставен от „Моето Момиче” и всички останали. и да го спаси от него самия. Намери я, но това не го утеши кой знае колко, а и твърде беше потънал в рутината на безконечния цикъл, така че единственото, което можа да направи, беше да въвлече в него и трети, съвсем невинен човек...

Виновната дама струваща няколко стотин кинта се покри като пръдня изпусната в полите на дама от Викторианската епоха. Усещаше се че мирише яко, но вятърът само разнасяше вонята, тежка и лепкава като пиявица. Вонята събуди позадрямалата му лудост. Той млъкна и запи. Винаги беше пил реки от алкохол, сега запи морета.

“Моето момиче” искаше пари да остане, не да си иде, за да задоволява потребността си от един уреден живот, за който се грижи той. Искаше да й уреди документите, че беше незконно пребиваваща и никой не я искаше на работа (не можеше и да се задържи, защото дори не сметна за необходимо да направи елементарното и да понаучи езика). Искаше да живее, ползвайки се от неговите удобства, да спи на пода му, но да е нахранена и да лази в краката му, но да е на топло през зимата. Тогава той престана да я иска. Ненавиждаше предателството й и я отпрати, само за да почне да я търси след известно време. Времето така и не успя да отмие мръсотията, която беше полепнала като кирлив пласт лъжи, техните лъжи, от векове. Единствено засили неотложността на това да намери “Другото момиче”, което щеше да накаже за всичко това (и всичко останало), защото тя щеше да бъде различна от всички жени до този момент в живота му – този път той щеше да излива помията, а тя щеше да я поема..до кокал..

Лудостта му обикновено идваше на фази и тя постепенно свикна с бремето й. Но колкото по-добра и търпелива ставаше тя, толкова по-агресивен, обсебващ, настоятелен и жесток ставаше той. Искаше, очакваше, настояваше да е безрезервно негова (и тя беше), но той никога не стана нейн. Докато накрая тя го пусна в предпоследната стая на душата си, даде му цигари и го намрази. Не последната – в последната стая се влиза само с любов..каквато няма тук..

Омразата й беше тиха, беззлобна. Само гледаше лудостта му и пишеше дисертация.

А той ….се затвори.

“Другото момиче” пишеше дисертация.

“Моето момиче” замина в леглото на някои по-можещ, но придвидливо поддържаща отворени вратичките си за комуникация с него. Все пак се случваше да й притрябва някоя дребна услуга, да се напише някоя курсова работа. А той трябваше да има някой, на когото да се оплаква от "Другото Момиче" - от неоснователната й мнителност най-вече...

Той пък седеше  всеки ден с часове (от изгрев до залез, че и след това)  и чакаше “Моето момиче” да му даде знак, че между тях може все пак да има нещо, да види продаденото й тяло (но не чакаше само нея. Светът е пълен с такива момичета и той придвидливо имаше няколко, които чакаше. Те пък придвидливо си продължаваха животите без него, но той си беше наумил, че редките им контакти са показател, че тези хора държат на него и може да им ‘се има доверие’.). Не знаеше къде е. Чакаше я. И пиеше и пишеше текстове, които тя не можеше да прочете. После свиреше на китарата си и пак пиеше. Прописа стихове за разбити сърца, разочарования и липси. „Другото момиче” се натъжаваше, че нежността и любовта не могат да заслужат стих, само нанасянето на болка и разочарованието. Това не намали предаността й, защото нейната обич беше предана и безрезервна, но завинаги остана белязана от желанието му да я държи редом с всички останали. Той уби ‘ексклузивността’, която тя беше придавала на техните отношения с години в рамките на няколко месеца.

“Другото момиче” престана да го забелязва. Омразата й стана от шумна и видима тиха и кротка. Тя продължи с него без него. Остави го до себе си като бездомно пале, на което даваш дом докато се окопити. Не го изгони, защото кой гони домашния си любимец без да му е намерил добър стопанин. А и той не беше ваксиниран срещу бяс.

Принцип: недей да обичаш, за да бъдеш обичан. Най-истинските жени, които обичат безусловно и са верни до гроб са тези, които страдат заради онези, другите, които само вземат и си отиват. Първите обичат и не са обичани, а вторите са обичани, но не обичат. Тежък е кръстът на тези, избрали да дават. Само взимащите са щастливи.

Една вечер след работа се разходи из апартамента не го намери. Не се запита къде е. Отиде до спалнята и го видя.

Проснат възнак на леглото от устата му бликаше кръв, беше се напикал. Лежеше в помията на жалкия си живот. Трепереше. Не можеше да говори. Телефонът му звънеше. Тя се обади. Беше “Моето Момиче”, беше се сетила за него, защото й се ебеше, а и й липсваше. “Другото Момиче” каза кротко “Ела го вземи, бъбреците му съвсем сдадоха багажа вече”.

“Моето момиче” затвори и избяга…завинаги. Не беше в стила й да бъде опора на някого – нямаше човек, според нея, който да си струва това усилие. “Другото момиче” пусна топла вода, изкъпа го, отми кръвта и пикнята и зачака линейката. Качи се с него. Той стискаше ръката й “Прости ми, прости ми..” “Разбира се” говореха устните й, “Ебала съм ти майката, утре съм на работа бе, боклук” говореха очите й. Тя изчака да го стабилизират, прибра го у дома си. Пак.

С всеки минаващ ден той се чувстваше по-добре и по-добре. Започна да мисли и разбираше, че никога не е обичал друга освен “Другото момиче”. Гледаше нежните й , понякога резки движения, с които сипваше супата му или носеше чая му, слушаше смеха й , когато говореше с някого по телефона, слушаше тихия й дрезгав глас, когато говореше с него и се чудеше защо са загубили толкова време. “Мога ли да спя при теб” попита той. „Не”, каза усмихнато и кротко тя. Вече не. Отдавна не. Имаше време…То обаче изтече. Принцип: не чакай времето, защото то никога не те чака.

Един ден той се събуди както обикновено към обяд. Стана и я затърси, знаеше че е на работа чак по-късно.

Беше празно. На масата имаше пари.

Погледна към масичката, на която винаги поставяше с грижовност и обич запалката си, нейната запалка, подарък от любим човек. Нямаше запалка. Беше си отишла със запалката си. Оставила му беше един диск. One of these mornings….

В ушите му звучеше само “and I'll be gone”. Седна и заплака. Набра телефона й. „Къде си?”, попита той. „Close”, каза тя и се засмя. После добави “но достатъчно далеч”. „Ами аз?”, попита той. „Ами аз?” -  отъвърна като ехо тя. И той разбра. Беше го напуснала, беше напуснала собствения си дом, защото той не се беше сетил сам да си иде.

Тя затори телефона, почисти мониторчето му и запали цигара. Беше го обичала всеотдайно, беше пожертвала всичко, за да му помогне да излезе от ада,от обсебеността си и лудостта на една не на място поставена любов(?). Вече нямаше смисъл.  Тя никога нямаше да спре да го обича, но жалката й орязана душа нямаше силите да поддържа това нейно фанатично вярване. С всяко позвъняване на телефона, проблясване на скайпа или неотворено писмо в mailbox-а, той щеше да поддържа интереса и копнежа си по "Моето момиче". Да  лъже "Другото момиче”.

Нямаше време да го чака да чака.

А той зачака. Поглеждаше телефона всеки 2 минути дали има съобщение от “Другото момиче”.

Тя замлъкна. И  забрави и вече не остана какво да мрази. Обикна… себе си.

Той започна да си спомня. Не остана какво да обича и намрази…себе си. Какво направих? Защо? Why, why, tell me why.... хубава песен. Защо тя ми помогна? Може би ме обича още.  И лудостта го обзе отново. Пиеше и свиреше на китарата. И мислеше за „Другото момиче”, имаше я до себе си толкова месеци без дори да я  погледне истински. Малко се страхуваше да я гледа в очите. Винаги го гледаха като рентген. После го диагностицираха като рентгенолог. Същата тази нейна проницателност, която го ужасяваше преди, сега болезнено му липваше.Беше пропилял времето с нея да лъже двамата вместо да я обича нежно. И душата му се изпълни с копнеж. 

И седна на верандата и зачака да мине тя, "Моето Друго момиче".

Така е то.