последен час до сбогуване

-

Thursday 21 April 2011

truthful lies


е как да не се възхитиш пред такова представяне? изобщо - повечето хора са ненадминати в позиране, преструване и симулирането на неща като приятелство, обич, връзка, доверие, лоялност, разбиране, съчувствие, симпатия, но и през ум няма да им мине, че всяко едно от тях има стойност само когато е истинско. в другия случай е безсмислено и за лъжещия и за излъгания (въпреки че отнема време да се разбере това).

аз, обаче, не спирам да се впечатлявам пред безкрайността на човешката изобретателност. we'll go out of our way to fake but we'll die before we choose to be real.

Factitious disorder are conditions in which a person acts as if he or she has an illness by deliberately producing, feigning, or exaggerating symptoms. They might be motivated to perpetrate factitious disorders either as a patient or by proxy as a caregiver to gain any variety of benefits including attention, nurturing, sympathy, and leniency that are unobtainable any other way. People who have it feel unworthy of love so they make up stuff to get sympathy. They know they are doing it but the attention feels so good they cannot stop lying.

сещам се за човек, който ако имах капацитета щеше да бъде личния ми role-model и комуто искрено се възхищавам, но нейното е висш пилотаж. Все пак колко от вас могат да лъжат и симулират изнасилване И тумор в мозъка? Че даже и да накарате хората да ви вярват...нищо, че след (евентуално) изнасилване остава белег в душата (той е доста незабележим),  а след операция на (евентуален) мозъчен тумор си остава физически такъв (той е сравнително забележим) и периодът на лечение е доста труден и продължителен - незначителни подробности. Някак си, незнайно как, тя успява да измести фокуса от липсата на белези, които остават след такива преживявания и да мине директно на 'храненето' от човешкото съчувствие и симпатия. А и е някак си грозно да се съмняваш в нещо подобно - щом някоя девойка ти признае, че е била изнасилена, а впоследствие са й намерили тумор в мозъка, какъв изрод трябва да си, за да се усъмниш в истинността на думите й? Дори и да ти го казва ей така, междудругото - както се казва прогноза за времето например и после to go about everything as if nothing has happened (нищо, че ти физически съпреживяваш подобен ordeal - that's just you)...
което ни води до логичното заключение:

Истината сама по себе си няма никаква стойност. Има значение единствено дали ти вярват. А двете рядко се припокриват.Така че - why bother at all?

Wednesday 20 April 2011

***

Dr. Thurman: Donnie, what did Roberta Sparrow say to you? 
Donnie Darko: She said that every living creature on Earth dies alone. 
Dr. Thurman: How did that make you feel? 
Donnie Darko: It reminded me of my dog, Callie. She died when I was eight, and she crawled underneath the porch. 
Dr. Thurman: To die? 
Donnie Darko: To be alone. 
Dr. Thurman: Do you feel alone right now? 
Donnie Darko: I don’t know. I mean I’d like to believe I’m not, but I just… I’ve just never seen any proof so I… just don’t debate it any more it’s like I could spend my whole life debating it over and over again, weighing the pros and cons, and in the end I still wouldn’t have any proof. So I just, I just don’t debate it any more. <laughs> It’s absurd. 
Dr. Thurman: The search for God is absurd? 
Donnie Darko: It is if everyone dies alone. 
Dr. Thurman: Does that scare you? 
Donnie Darko: I don’t wanna be alone.


Friday 15 April 2011

* she's just far better than me

Тя е жена, която изисква много и дава всичко на думи, но нищо в действителност. Винаги до теб когато имаш нужда да чуеш някоя красива лъжа и винаги отсъстваща когато имаш нужда от опора.

Тя е способна да гледа едновременно няколко мъже в очите и да твърди, че обича всеки един от тях с устата, с която допреди малко е духала на друг.

Тя е способна да симулира най-очарователна женска ранимост, която всъщност е умело прикрит мързел, неспособност и нежелание да се справи с каквото и да било, което провокира мъжете да  'се грижат за нея' и да вършат всичко вместо нея.

Въпреки предателствата си, които дори тя не е способна да прикрие, някак си съумява да предразполага към пълно доверие и интимност дори и хората, които знаят, че са били изиграни, които не й се сърдят, защото 'тя е глупава и не го е направила нарочно'.

Тя няма проблем с това да излъже, че е била изнасилена, за да спечели нечия симпатия и събуди състрадание. Нито от срам пред грозотата на лъжата, нито пред жените преживели действително такава трагедия.

Тя е пустош, в която няма нито борба за живот, нито способност или желание за създаване на такъв. Живее за себе си дотолкова доколкото може да 'ползва' всички около себе си.

Тя е типична средностатистическа жена, която се нуждае от поддържане дори повече от останалите, но чието самочувствие я слага в редиците на ангелите на Victoria's Secret. Интересува се от чисто техничните - молове, разпродажби, ПИН-номера и възможности на мъжа до нея и други неща от този сорт. High-maintenance с една дума ама много high. За съжаление нищо вложено в нея няма никаква възвръщаемост...

Тя е повърхностна, безсрамна, нагла, глупава (и интелектуално и житейски), глезена, надута и манипулативна. Но реакциите спрямо нея са строго положителни.

Тя е пиявица, която изсмуква всеки осмелил се да обвърже живота си с нея.

Тя има властта да кара всички да й съчувстват и да й се чувстват длъжни.

Тя иска всичко друго само не и чувства - чувствата предполагат взаимност, а тя не е свикнала да дава. Тя ще седи край теб до края на света само ако има какво да взима. Усети ли чувства от твоя страна ще избяга. Чувствата предполагат откритост и слабост на страната, която ги показва, а на нея не й е небходим мъж комуто да бъде опора.

Тя....must be worth it, за да бъде жената, заради която ти съсипа нашите отношения...
която ти смяташе за своя опора докато разбиваше изградането от мен и теб...
пред която унизи и се подигра на жената, която allegedly обичаш...

А аз? Аз съм онази наивна глупачка, която ти даде всичко и която ти нарани, опитвайки се да защитиш...
нея
и себе си
вас(?)

* тя е всичко онова, което ти твърдеше, че 'те облъсква' у човека срещу теб, но за което се оказа, че си готов да отхвърлиш някой, който не носи и частица от тези характеристики у себе си, за да 'запазиш' отношенията си с нея. 
Двама ви - търсещи други хора, които нямат нищо общо с човека, от когото бягате цял живот, но ревностно пазещи това, което 'имате' помежду си. Разбиващи толкова животи покрай себе си от слабостта да не можете да приемете, че you deserve each other.

A match made in Heaven while it's a match made in Hell. 

някои приказки завършват по-различно и все пак са по своему красиви...

Monday 11 April 2011

дефиниция за ирония

животът има неповторимо и адски свежо чувство за ирония...
трудно ви е да си представите какво точно?

let me paint the picture for you...
такова, при което човек, който ви казва, че ви обича и че отношенията ви са единствени и специални подпитва back-up варианта си за статуса на (евентуално) свободния й апартамент, оплаквайки се от подозрителността ви докато междувременно ви обвинява в лудост, параноя и being unreasonable for suspecting something. 

did I also mention, че същият този човек ви ревнува межувременно (и) от собствената ви сянка и went out of his way да ви убеди как няма нищо по-лошо от емоционалната изневяра and it's just you two against the world...

какво ви казах? свежо...

Sunday 10 April 2011

виновен (и) след доказване на противното

най-хубавата страна на това някой да те нарани е, че впоследствие винаги ти излизаш виновен затова, че си ги 'принудил' или 'подтикнал' да го направят.

Friday 8 April 2011

Какъв искам да стана като порастна

"Ако не намериш навреме мястото си в живота, накрая животът ти намира мястото"
Дензъл Ребеловски

Всеки има по няколко момента на 'просветление' в живота си. Разбира се, далеч не онова просветление, което е получил Буда например, а нещо далеч по-тривиално и семпло като за обикновени хора. Просветлението, което визирам, се състои в това, че на човек му става ясно нещо, което отдавна е било ясно на всички около него и е било повече от очевидно само дето точно на него му отнема години да го види (едва ли има друго чувство на такава съвършена амалгама от гордост и срам при постигането му). И в този ред на мисли...едно от моите 'просветления' настъпи когато прочетох тази фраза и със стопроцентова точност разбрах в какво точно се състои моят проблем...

По времето когато от хората на моята възраст се очаква да са (все още) по детски наивни ,любопитни и безгрижни, да имат минимално количество отговорности свързани единствено и само с непосредственото им оцеляване и изобщо - да се радват на живота и да проучават възможностите му, по независещи и зависещи от мен обстоятелства избързах да порастна. Поех всички отговорности, които намерих и още толкова, които ми бяха дадени даром от други хора, отчаяно се стараех да засужа да бъда смятана за отговорен, сериозен и trustworthy индивид. Не знам дали сте забелязвали, че ако започнеш да правиш нещо когато не му е времето, обикновено резултът е плачевен. В смисъл -аз бях и си останах сериозна, отговорна, сдържана и trustworthy, но цената, която платих беше(е) повече от непосилна. Това избързване ме откъсна от света, на който принадлежах и ме изолира от света, в който се опитах да влезна без време - два поредни пъти и до края на живота си аз се самообрекох на изолация и отчуждение по простата причина, че след излизане от единия свят веднага навлизаш в другия - трета опция няма. 

Онзи ден, слушайки поредната история за поредния 'реализирал се' бивш съученик, някак неусетно този път нито се огорчих, нито се опитах (колко човешко) да принизя постигнатото от тях, за да се почувствам по-добре (баси, май пораствам!?). Но пък цял ден след това се опитвах да конкретизирам причината за това така явно разминаване с връстниците ми - what and where went wrong?! seriously! уж започнахме с еднаква стартова база, бяхме част от еднакви, ако не силно сходни социални прослойки, ходихме в една и съща (тогава) елитна гимназия, полагахме къде повече, къде по-малко старание, переха ни едни и същи хормони и ни вълнуваха горе-долу сходни неща...Е? Къде успях да се издъня и в нещо толкова просто и естествено като това да бъда тийнейджър?

Онези години всеки има бегла, но много неясна представа към какво се стреми в житейския си път и цялото време на света се е простряло примамливо, внушавайки спокойствие и безгрижие. А аз, както винаги наопаки, имах много точна и ясна представа какво искам, какво мога, не мога и трябва да постигна (в материален и  духовен план ако мога да използвам такива изрази за 15-годишна пикла) и полагах неимоверни усилия в избраните насоки. Докато съучениците ми ходеха по купони, обсъждаха филми и generally enjoyed their adolescence, аз се убивах съвсем целенасочено от отговорности, за да 'се докажа'. Проблемът на влагането на всички налични и неналични ресурси в преследването на някаква цел, обаче, е че колкото по се приближаваш до нея, толкова повече осъзнаваш, че не си струва (пуста човешка природа) и фокусът почва да се измества от удоволствие от постигнато към тъга по пропуснатото. Най-страшно е когато времето започва да натъпва с плашеща неумолимост - това обикновено е показател, че навлизаш в другия свят и вече трябва да си 'се наиграл', защото отговорностите достатъчно са те изчакавали досега. Природата го е измислила много хитро - досущ като бягане на 100 метра, в което първите 50 (се предполага) се взимат с бързо ходене и едва на втората половина се преминава към по-забързано темпо, за да 'дадеш най-доброто от себе си'. Гениално! Само дето аз бях изхабила всичките си сили за първата част от надбягването и единствено можех да навлезна психически изтощена във втората и да изоставам..и да гледам как всички минават покрай мен..животът също. Хората вече се ориентираха към университети, кариери, начин на живот и прочее,а аз гледах натрупаната камара от сертификати, предложения от елитни университети по специалности, за които допреди няколко години бих убила и се чувствах празна и неудовлетворена. В личен план нещата не стояха по-различно - във възрастта на приятелски и несериозни (не в лош смисъл) отношения аз с присъщата си упоритост се набих във връзка(!) - сериозна, дългогодишна, моногамна, отговорна връзка и направих всичко, за да просъществува - продължих да го правя и докато изградената от мен стъклена кула се чупеше и парчетата ме режеха, изпадайки между пръстите ми. У мен го нямаше дори онази остатъчен идеализъм на младостта, нямаше желание за нищо, сили за полагане на каквито и да било усилия - бях изяла достатъчно житейски шамари, за да знам, 'че после е различно' (упорито повтаряна лъжа на младите с цел да бъдат 'нахъсани' за 'истинския живот', която нанася повече вреди отколкото ползи). И тогава дойде един момент на прозрение, в който взех (мисля) първото си осъзнато решение, а именно  - захвърлих всичко, всичко, постигнато с труд, жертви и старание и започнах да бягам...бягах години (за мен бяха хилядолетия) докато осъзнах, че навсякъде нося това, от което се опитвам да се откъсна вътре в себе си и (отново) с цената на неимоверни усилия успях да спра за момент..после за по-дълго. Накрая влезнах примирено и донякъде с доблест в ролята си на достоен представител на социалното стадо...само дето още трябва да овладявам импулса за бягство сравнително често. Понякога имам чувството, че нещо, което е (било) част от теб не може да бъде контролирано постоянно и все някога ще се прояви отново...Разликата е, че вече не може да бъде извинено по никакъв начин...защото вече не сме на по 20 и имаме много отговорности не само към нас самите...


Както обикновено - кофтито на житейските уроци е, че ги научаваш чак след като вече не могат да ти послужат за нищо. Освен един ден да се опитваш да ги предадеш на своите деца, но няма смисъл да се залъгваш, че някъде, някога някое човешко същество ще наруши вечното правило на 'постъпвай обратно на това, което те съветват', така че си остава causa perduta. В този случай това, което научаваш е, че преминаването от единия към другия свят е само еднопосочно - избързаш ли, няма начин за връщане назад. Дори и да беше в способностите ни, останалите нямаше да ни го позволят.

Равносметката при мен винаги е била (сравнително) неприятна, но да видим какво получавам като погледна обективно ситуацията - пропилях времето на търсене на посока в твърда убеденост във взетите решения, за да се лутам после цял живот, несигурна във всичко...


А в една песен се пееше 'just what you want to be, you will be in the end'. What a pile of bullshit...ех, ако ставаше като по песните и филмите...