Всичко е всъщност толкова просто и елементарно -
любовта, нежността, доверието са пълни и истински преди първата (и последна) грешка. Няма втори шансови, започване на чисто, не съществува такова нещо като прошка и забрава нито за наранения, нито за наранилия. Най-хубавите и стойностни неща в живота са и най-крехките - достатъчна е само една обида, едно престъпено обещание, едно разочарование или измяна - за да рухнат отношения, градени с години. Може би отчасти в това се крие очарованието им...
Life is all about letting go and moving on...it's that simple. Това е единствената вярна стратегия, всичко останало е плод на жадуващото да се утвърди его, което изкривява всичко, до което се докосне. При любовта не е като при съдебните дела - в нея носим пълна отговорност за всяка обида, измяна и разочарование, дори и да са несъзнателни това не е 'смекчаващо вината обстоятелство'. Всяка първа грешка наранила някого е прагът, отвъд който (ако бъдат продължени) отношенията се трансформират в гадна садо-мазохистична игра на нерви и чувства: нараненият си налага ден след ден да живее с обидата и горчивината в името на 'това, което е било' и самовнушавайки си, че поддържа илюзията за нещо, което някога е имало смисъл; наранилият от своя страна се опиянява от новопридобитото чувство за власт над друго човешко същество и липсата на последици от действията си. Но хората по-рядко предпочитат лесната и правилна постъпка - да си вземат сбогом и всеки да реши сам за себе си какво да помъкне от провалената връзка - опит, цинизъм, надежда за по-добро бъдеще и т.н.
"Защо да е лесно като може да е интересно?" обаче, нали? Всички искаме да бъдем обичани, приемани, разбирани(?!) и негодуваме справедливо когато някой прояви дързостта да ни отнеме това, което е наше изконно човешко право. Още повече когато ни го е давал в продължение на дни/месеци/години и в даден момент реши да спре, да хран егото ни. Що за наглост и жестокост? В крайна сметка просто става време за rematch :) Дали за тази същата любов са изписани всички ония поеми, разкази, романи, песни и прочее, които я наричат 'чиста, невинна, възвишена, безкористна' или май не. Няма нищо чисто, невинно, възвишено и безкористно в начина, по който обичаме...не е много трудно да се забележи..
любовта, нежността, доверието са пълни и истински преди първата (и последна) грешка. Няма втори шансови, започване на чисто, не съществува такова нещо като прошка и забрава нито за наранения, нито за наранилия. Най-хубавите и стойностни неща в живота са и най-крехките - достатъчна е само една обида, едно престъпено обещание, едно разочарование или измяна - за да рухнат отношения, градени с години. Може би отчасти в това се крие очарованието им...
Life is all about letting go and moving on...it's that simple. Това е единствената вярна стратегия, всичко останало е плод на жадуващото да се утвърди его, което изкривява всичко, до което се докосне. При любовта не е като при съдебните дела - в нея носим пълна отговорност за всяка обида, измяна и разочарование, дори и да са несъзнателни това не е 'смекчаващо вината обстоятелство'. Всяка първа грешка наранила някого е прагът, отвъд който (ако бъдат продължени) отношенията се трансформират в гадна садо-мазохистична игра на нерви и чувства: нараненият си налага ден след ден да живее с обидата и горчивината в името на 'това, което е било' и самовнушавайки си, че поддържа илюзията за нещо, което някога е имало смисъл; наранилият от своя страна се опиянява от новопридобитото чувство за власт над друго човешко същество и липсата на последици от действията си. Но хората по-рядко предпочитат лесната и правилна постъпка - да си вземат сбогом и всеки да реши сам за себе си какво да помъкне от провалената връзка - опит, цинизъм, надежда за по-добро бъдеще и т.н.
"Защо да е лесно като може да е интересно?" обаче, нали? Всички искаме да бъдем обичани, приемани, разбирани(?!) и негодуваме справедливо когато някой прояви дързостта да ни отнеме това, което е наше изконно човешко право. Още повече когато ни го е давал в продължение на дни/месеци/години и в даден момент реши да спре, да хран егото ни. Що за наглост и жестокост? В крайна сметка просто става време за rematch :) Дали за тази същата любов са изписани всички ония поеми, разкази, романи, песни и прочее, които я наричат 'чиста, невинна, възвишена, безкористна' или май не. Няма нищо чисто, невинно, възвишено и безкористно в начина, по който обичаме...не е много трудно да се забележи..
" there's no chance at all:
we're all trapped by a singular fate-
no one ever finds the one"
Буковски. Кратко, точно и ясно. А за всички онези от нас, които настояваме да бъдем безнадеждни романтици и да си трошим главите time and again, остава чистото мазохистично удоволствие от това да гледаме как отношения, в които сме влагали всяка частица от себе си, се сриват пред очите ни в един безконечен миг на физическа болка и колкото повече сме дали - толкова по-сигурно е, че моментът на разрухата наближава...След което ще имаме избор - да останем заради 'това, което е било' или да си отидем с това, което ни е било отнето. Kinda romantic, isn't it? Няма отношения без болка и разочарование (ако някой е в такива, предварително се извинявам и ги моля да ми позволят да ги наблюдавам в лабораторни условия), а ако сме способни да нараним без капка милост Този или Тази, в чиито очи сме се клели, за чиито допир сме били готови да загърбим част от себе си, къде е чистотата на чувствата? Как ще Го/Я убедим, че са важни и специални за нас докато нанасяме удар след удар с премерена жестокост?
'Ние'-то е цяло и истинско докато доверието, уважението, обичта и нежността към другия са такива. Една недомлъвка, една сянка на съмнение или несигурност и нищо вече не е същото. Както с всичко останало човешката природа държи да демонстрира несъвършенствата си и се пропуква под тежестта на така често бленуваното пълно отдаване, за да потърси нещо по-краткотрайно и леко. Хубавите неща в живота не се отличават нито със здравина, нито с продължтелност...
'Ние'-то е цяло и истинско докато доверието, уважението, обичта и нежността към другия са такива. Една недомлъвка, една сянка на съмнение или несигурност и нищо вече не е същото. Както с всичко останало човешката природа държи да демонстрира несъвършенствата си и се пропуква под тежестта на така често бленуваното пълно отдаване, за да потърси нещо по-краткотрайно и леко. Хубавите неща в живота не се отличават нито със здравина, нито с продължтелност...
Каквото и да (ни) казват повечето неща в живота са непоправими. А най-ценните и хубавите са и тези, които най-лесно могат да бъдат съсипани. Странно е как в много отношения се оказва по-лесно да останеш в разрушени отношения, преструвайки се, че всичко е наред, отколкото да си отидеш, обличайки в думи цялото си разочарование и тъга. Така поне единият продължава да вярва, че връзката все още съществува (макар и да усеща, че под повърхността се крият много недоизказан гняв и болка) в почти първоначалния си вид and that despite all mistakes love does conquer all. За другия пък остава утехата, че е in charge of keeping the farce...I mean fantasy real for someone who was once close to them и някак си посвоему продължава да се чувства необходим. Разбира се - раздялата с всички обвинения, насъбрала се жлъч и огорчения винаги стои като алтернативен вариант на зоната на здрача..
(а тази песен ми беше много любима навремето. Но тогава романтичната ми страна беше по-силно развита за сметка на слуховата и пропуснах да регистрирам фразата 'when everything's meant to be broken'. А ако просто си гледах уроците по Английски вместо девичите фантазии, сега нямаше да съм се овъртяла до ушите в....романтика..)
