and whose fault is that?

в началното училище всички момичета бяхме влюбени в едно момче - Костадин. аз най-много. майка ми разказа как един ден, когато съм била във втори клас, съм се прибрала сияеща вкъщи и съм й изчуруликала, че учителката ме е сложила да седя до него; не съм можела да си намеря място от радост. каза още, че в онзи момент с баби ми са се спогледали и са разбрали, че ще страдам много за мъже.

счете за необходимо да ми сподели този 'детайл' след третото ми (и най-голямо) любовно разочарование. можеше да ми го каже по-рано. не че щях да й повярвам де.

п.с. в резултат на брат ми (а и на вродения ми темперамент) бурният ми нрав диктуваше залитания по предимно 'мъжки' занимания като футбол, стреляне с фунийки и тормозене на момичетата. и понеже бях сред техните редици постоянно, а и седях до него, неусетно почнах да смятам (въпреки че не обичам математиката), че сме гаджета. на празненството по случай 24 Май в салона по физическо, обаче, докато седях на пейката и отказвах на всички дето ме канеха да танцуваме, защото го чаках той да ми подаде ръка - колко голямо бе разочарованието ми, когато той се приближи и покани седящата до мен Росица, която беше единственото момиче, на което й бяха пораснали гърди в четвърти клас. а в моите очи той беше над тия неща. пък и винаги ме избираше в неговия отбор за народна топа/фунийки/футбол и казваше, че съм ненадминат играч и съм 'негова' - никой друг нямаше право да ме 'избира'. разплаках се и се намусих на място и докато те танцуваха три момичета, с които имахме що-годе приятелски отношения, правеха и невъзможното да ме успокоят. след танца с Росица най-близката ми тогава приятелка Сиси отиде при него и му обясни каква е ситуацията и той деликатно се опита да замаже положението като се приближи и ми подаде ръка, но аз го ритнах силно в глезена в отговор и избягах. и тогава бях много горда и не исках милостиня. майка каза, че съм плакала с дни след като съм се прибрала. 'мъжките' ми занимания секнаха за известен период от време след това. после, като ги възобнових, от приятелството ни не беше останало нищо - той никога повече не ме избра за своя отбор, а аз демонстративно отивах в другия и с неприкрита злоба се радвах когато ги побеждавахме и мятах топката към него по-силно отколкото е небходимо.

години по-късно имахме късмета да се срещнем при съвсем други обстоятелства и да се посмеем на детските си години. в крайна сметка се оказа, че той никога не е знаел, че съм го харесвала. сега, когато вече приличах на госпожица, а не на раздърпан хлапак, той недвусмислено прояви интерес към мен, в който момент аз преустанових подновената ни дружба, за да не му давам поводи да се надява. а и съвсем егоистично исках да запазя образа на онова чаровно момче, по което въздишаше цялото женско съсловие с години. последното, което беше нужно някому беше той да придобива човешки облик...и да се превръща в личност от плът и кръв.

and that's life in a nutshell, isn't it?