Iви физичен закон на живота

Почнеш ли накриво - винаги ще е така.

Не ти ли тръгне отначало е излишно и крайно неуместно да се надяваш на каквото и да било подобрение. Личният ми опит показва недвусмислено, че животът следва закономерен pattern, определен за всеки още от момента на раждане. Ето и нагледен пример:

- всички искаха и бяха убедени, че ще се родя момче. толкова убедени, че мъжкото име беше готово, а за женско никой не беше помислил. в резултат, изправени пред грубата действителност, ме кръстиха твърде бързо and I got stuck with a totally random name, which was never mine.

още тук проличаха скрититите ми заложби на човек, чиито талант е да обърква чужди планове и да не отговаря на проектирани очаквания. Something which has haunted my life ever since. И все пак...въпреки че детството и юношеството ми бяха постоянна борба, за да дам това, което се очаква от мен, така и не успях да променя съдбата си на not quite what others expect. Но ако родителското тяло беше достатъчно упорито да не приеме факта, че не съм това, което трябваше да бъда, то аз бях в пъти по-упорита да бъда това, което не бях и което се очакваше от мен. A recipe for an irrepairably broken bond. Години (а може би столетия) сляпо вярвах, че ако не се справям по собствения си път, вероятно ще ми провъри по пътя, посочен ми от други, който е 'по за мен' според тяхната преценка. Неуспехът не ме сломяваше чак толкова тогава, все още имах и сили и желание, и време, и идеи, и надежди, и очаквания (за себе си). Съвсем целенасочено и съсредоточено изграждах новата си самоличност според чуждите очаквания сред хора, които не ми бяха близки за постигане на цели, които не желаех. Докато един ден се събудих и се почувствах безкрайно отегчена..

Сега, in my mid 20s, когато е желателно да имам повече от бегла представа за живота си - нямам никаква идея за каквото и да било, нищо не ме вълнува, не планирам и отлагам всичко, въпреки че разполагам с достатъчно време. And it's kinda nice...but I have a feeling "I haven't always been this sedated". Does it really matter?