рождено (this is as close as it's gonna get)

и точно когато вече са (ти) се случили няколко доволно неприятни неща и си поемеш дъх, че известно време ще има затишие, идва следващият удар. и не че е по-голям от останалите, просто...нямаше време дори да се приготвиш да го посрещнеш.

а може би грешката си е в мен. голяма забравана съм станала. остарявам и не се сещам, че по това време на годината, малко преди рождения ми ден, всичко около мен започва да се руши. а всичко, което съм съградила търпеливо, със старание и обич се оказва гнило и кухо - явно наистина оставаме частица от себе си във всичко, до което се докоснем :)

а един познат ми каза преди време 'може би не ми е писано да имам близък човек в живота си'. едва ли е подозирал, че всъщност говори за мен. както и да е.

честита ми една година по-малко...

„Чувствай се специална” *real version

 Господи, колко беше красива – олицетворение на всичко, което един земен ангел можеше да бъде. Белите й, изваяни ръце, непокорните и същевременно подредени къдрици, вечно усмихнатите и любопитни очи. Обожаваш всичко в нея. Неговият свят започваше и свършваше с нея. И бяха млади...и влюбени раазбира се. Дали я обичаше? Може би...чак по-късно разбираме, че има разлика между това да си влюбен и да обичаш...

- Обичам те. Ще ти дам всичко. Животът е пред нас и аз искам да го изживея с теб. Никога не ме напускай.

- Никога, ти си единствен за мен.

- Толкова си красива. Ти си самото олицетворение на съвършенството.

- Караш ме да се чувствам много специална, като ми говориш така.

- Ти си, за мен. Чувствай се специална.

Вярваха си, разбира се. Младостта е доста арогантна – смята, че всичко ‘й е за първи път’ и е ‘one-of-a-kind’. Когато правеше любов с нея буквално изживяваше нирвана (метафорично също, не просто физическия оргазъм),  докосваше я с цялата нежност, на която беше способен и не само защото беше ‘първата’ (главно затова, но още му беше рано да го осъзнае), а просто защото си вярваше на лъжите...все още..Но действително не просто ебеше, а влагаше чувства. Господи, та той мечтаеше за нея дори когато тя спеше унесена в безметежна сънливост след отмалата на любенето до неговото тяло...

Ръцете му обхождаха тялото, целуваше я, ближеше я, вдишваше я, харесваше му да я усеща...

После..

После стандартната процедура – тя реши, че трябва да си ‘поживее малко’ преди да се спре на някой конкретен партньор, а той – той просто потъна в настъпващия юношески цинизъм и разочарование от прекършваните една по една мечти...Имаше и нещо друго, как се казва – омръзна му да яде само пържоли.И възрастта му беше такава, че моногамията много не се вписваше в цялата схема, изоставаше  от приятели, и от света като цяло. Все пак щом хората твърдяха, че ‘мъжете са завоеватели’ и ‘живеем в 21век, в който е нормално да имаш много партньори’, и ‘моногамията не е присъща на хората’ нямаше начин да не бяха прави...Те хората много неща твърдят...и за повечето май са прави...май...или юни...не знам...

Известно време кара по инерция. Все пак човек е социално същество. Ако не си неволен или напълно осъзнат олигофрен (като пишещата това) рано или късно така наречения peer pressure ти разказва играта. Трябват не просто здрави нерви, а никакви такива, пълен нихилизъм и абсолютен психичен мазохизъм, за да ти доставя удоволствие даже да останеш встрани от потока. Иначе другото е ясно – купони, напиване, забавление, ебане, бройкане на принципа на Мечо Пух ‘колкото повече толкова повече’. Лошо няма. Все пак, щом всички го правят значи е в реда на нещата....

- Харесвам те. Много си готина.

- ....

Ръцете му обхождаха тялото, целуваше я, ближеше я, вдишваше я, харесваше му да усеща как всички тези жени му се отдаваха физически...

R rated scene…толкова. Следващата.

По някое време му омръзна малко. Реши, че иска разнообразие (освен разнообразието от жени, които минаваха през живота и леглото му). Примерно една постоянна партньорка – само за него си. Общото е хубаво да е общо, но не е зле да има и нещо мое си. Пък и така се случиха нещата, че се влюби отново. Този път май освен всичко друго и я обичаше, беше поузрял до това чувство. Опита се да й даде най-хубавото от себе си или по-точно онова, което смяташе, че е запазил непохабено от цялата мърсотия, в която се беше търкалял с години. Още не беше осъзнал, че като се потапяш в кацата с лайната не излизаш наполовина чист после – те те пропиват до същността ти...както и да е...Наистина се опита, стараеше се до безобразие. Сякаш времето, прекарано с нея му напомняше, че е имало момент (колкото и далечен да е той) когато животът не беше толкова сложен, имаше спокойствие, сигурност....една безметежна монотонност, която се простираше като океан пред него. Тоест, тя получи остатъчната детска мечтателност и невинност, която беше запазил. Но това не беше достатъчно. Пък и тя се изчерпа след известно време.  Тогава почна да се залъгва, че другото му стига, но истината е,че нещо с нея не му се получаваше толкова много – да, обичаше я – но навикът да чука се беше вкоренил доста дълбоко. Обичаше да я чука, беше внимателен и нежен, но все пак я чукаше – правеха всякакви мърсотии. Неща, които не си бе позволявал да иска от първата си любов – тя беше чиста и невинна. Сега имаше игра за надмощие, харесваше му да се налага, мислеше, че щом тя го обича определени неща ‘му се полагат’ и не се колебаеше да си ги поиска. Не че границите са нещо необходимо, но са показател за уважението ни към другия човек...както и да е...Няма да изопачаваме нещата – чувства имаше. Но и двамата бяха донесли по една ударна доза натрупан цинизъм и отчуждение. Искаха да си повярват, но не можеха и при най-добро желание...

- Обичам те. Толкова си красива. Ти си самото олицетворение на съвършенството. За мен си единствена.

- Караш ме да се чувствам специална.

- За мен си. Чувствай се специална.

Ръцете му обхождаха тялото, целуваше я, ближеше я, вдишваше я, харесваше му да я усеща...Но вече имаше лека стена от цинизъм, от недоверие. Отчаяно искаше да й се довери, но тих, неспокоен глас постоянно му нашепваше да не го прави...поне не изцяло. А ако има нещо сигурно в любовта, то е, че тя половинчати работи не насърчава...

Обичаше я, чукаше я...но навикът си е навик и така, помеждудругото поизчукваше и някоя друга.  Така взимаше най-доброто от двата стила на живот – имаше разнообразие и същевременно в къщи го чакаше един близък човек, за да топли самотната му душа. Сайтовете за запознанства, скайп, ICQ, mIRC – всичките са нелош заместител на реалното общуване – но ако прекалиш с дозата почва да не те хваща след време. От един момент нататък буквално изтрещяваш от прекрасната виртуална реалност.  Та мисълта ми беше,че той покриваше едновременно всички фронтове – може би от лбов към спорта, може би от лакомия – никога няма да знаем..но стабилно се заблудаваше, че може да има всичко без едното да омърсява другото. Хората са мечататели и идеалисти.

Развръзката дойде когато разбра, че благоверната също си е запълвала...времето да кажем със странични занимания освен него. Тогава мъжкото его не издържа. Задави се от бяс и безпомощност. Чувството му за чест беше наранено – от къде на къде тя има правото да постъпва като него? Нали като се върне наебал и уморен след поредната, вкъщи някой трябва да го чака, за да му създаде онова измамно усещане за домашен уют?! Ама ха! Ебаси наглостта! Е, годините бяха постопили от младежкия плам, но арогантността изобщо не беше смекчена.

Това беше доста грозна раздяла. Придружена с всичко, което прави една раздяла толкова мъчителна – разочарование, гняв, болка, тъга, обиди, жлъч и още толкова. В неговите очи тя беше извършила непростим грях...по-скоро, ако трябва да се точни, това беше наистина така, защото (без нито той, нито тя да го осъзнават) тя беше спасителната сламка, в която той се вкопчи с остатъчна вяра, че може, че има начин, че си струва...Нуждаеше се животът да му докаже, че има смисъл, че не всичко е порнография...но вместо това животът му доказа точно обратното и от този момент нататък емоционалната му инвалидност се влоши стремително. И малкото останала искреност у него угасна, способността му да се открива и да обича без увъртания и лъжи се изпари и цинизмът погълна още една млада, неспособна да се защити душа...

Годините минаваха и съществуването му не му създаваше никакви проблеми. От време на време имаше хлътвания, залитания, не-знам-си-кво, но като цяло се придържаше към стриктния код на ебането без обвързване – така беше най-добре за всички. Е, не за всички. Примерно не беше добре за ...да кажем едно момиче, което съдбата беше решила да научи на цинизъм, сблъсквайки го именно с този индивид и убеждавайки я нея, чрез него, че няма смисъл в това да се откриваш и да обичаш без недомлъвки и лъжи...но този разказ не е за това момиче, то няма никакво значение...то е едно от много момичета, които са имали грешката да нямат курвенско мислене и затова, обикновено, като дойде времето за разплащане – все дължат...никога не им дават нищо...мъжете обичат да взимат от тези момичета и да дават на същите онези жени-сенки, които са минали през живота им без да им оставят нищо (освен евентуално трипер) на свой ред...Това е едно от онези момичета, които обичат веднъж и завинаги, дълбоко и искрено, защото не могат да забравят близостта, която са намерили у някой мъж и после да я търсят в други, но тази тяхна предана и безрезервна обич не разпалва искри у завоевателската природа на мъжете, не вдъхновява стихотворения, песни, не предизвиква силни чувства...в смисъл това е момиче, след което ‘не се тича’. Те имат две приложения – в първата фаза от живота на мъжа сърцата им служат като трофеи, натрупани по пътя на постоянното преследване на жените, които ‘си струват’, а на по-късен етап, след достигането на определена зрялост от ‘ловеца’ – той търси утеха и спокойствие в тихите прегръдки, т.е. they are the ones who ‘pick up the pieces’..както и да е...Годините минаваха и в тази емоционална стагнация той реши, че се е уравновесил, че най-накрая е израснал личностно и нещата от живота са му от ясни по-ясни...Май не беше точно така, но и аз не съм в позиция да казвам кое как е било...Важното е,че той го вярваше, мислеше, че е силен, имаше се за успял, за можещ, беше твърдо убеден, че е открил печелившата формула. Нещо крещеше дълбоко вътре в него, един неистов, постоянен, протяжен писък, който само самотата може да роди, но хората често бъркат нейния писък с този на празнотата, която също носят в себе си. И той ги обърка – помисли, че това е в резултат на всичко, което му е било отнето през годините от десетките жени, които бяха минали през живота му без изобщо да си направят труда да останат и да му дадат нещо повече от едното ебане...И затова се затвори още повече...в реалния свят. Във витуалния беше много отворен. Нали трябва да има баланс...

Един ден я срещна отново. Едва ли разбра, че това вече не беше тя, а каквото беше успяла да посъбере, позакърпи и поизчисти от себе си...обичаше го с онази тъжна и примирена обич, която не палеше огън, но поддържаше топлината дълго време. Не му беше простила затова, че навремето я разкъса на парчета само,за да ги слепи със слюнката си и после да я изплюе беззащитна и смачкана. Нямаше за какво да му прощава – той беше нейният урок за...’неразкриването’. той така и не беше разбрал какво означаваше за нея , колко добре го разбираше тя и колко дълбока и предана беше любовта й. Дори сигурно не се замисляше за това – беше твърде зает да дълбае причните за несполуките си с всички жени, минали през живота му. Но така е...как се казваше в онази песен: ‘аз търся тебе, ти търсиш друг, той търси друга, тя търси друг’....Може би я обикна, видя в нея спокойствието и сигурността на пристана, който търсеше, но обичта му беше уморена, също както той самия. С годините наистина се беше уморил, наебал – сега искаше просто да поседне някъде и да поспре. Тя можеше да бъде неговия навес – нямаше значение колко дълго я беше валяло нея – тя можеше и искаше да бъде силна за него...дори отвъд пределите на своите сили, в малките останки от това, което й беше останало – тя можеше и искаше да му даде...и в тази тиха и спокойна обич те установиха едно споразумение – и двамата бяха уморени, разочаровани, емоционално обезобразени...искаха да споделят каквото им беше останало  (if anything)…Да, той я обичаше, но отдавна беше дал най-доброто от себе си на десетки други – за нея остана емоционалната му лабилност и страх от разкриване и обич. Тя също го обичаше и се раздваше безпрекословно, но не можеше да му повярва отново след безжалостния урок, който й даде...Най-вече не можеше да се почувства специална за него, каквото и да й казваше той:

- Обичам те. Толкова ни е хубаво заедно. Ти си най-близкият ми човек на света. Само теб си имам.

- И винаги ще ме имаш. Това е. Аз не мога и няма да позволя на други ръце да ме докосват по начина, по който ти си ме докосвал. Не бих могла. Такава близост нито се постига с друг човек, нито може да бъде забравена.

- Аз никога няма да те оставя. Ти си олицетворение на съвършенството. По поръчка да те бях правил ,едва ли щеше да бъдеш по-перфектна.

- Стига де. Много добре знаеш, че имам много недостатъци, но искам, мога да стана по-добра за теб.

- Не, ти ми даваш всичко, от което имам нужда. И разбери най-накрая,че за мен си красива.

- Това е много относително. И ме натъжава, че го казваш....не искам да ме възприемаш като ‘красива’...искам да ме възприемаш като личност...какво значение има,че съм хубава – това е относително. Искам да знаеш, че можеш да разчиташ на мен, че никога не бих те предала, че можеш да се облегнеш на мен при необходимост, че те обичам и че държа на теб.

- Аз това го знам, но искам да знаеш, че освен всичко друго си и хубава.

- .... не обичам да чувам думи казвани на други хора в сходни ситуации преди време. Само ми напомнят как друга е стояла на моето място и ги е слушала и как е много вероятно след време друга да стои на моето място и да ги слуша.

- Виж, няма да те лъжа – правил съм глупости, изневерявал съм, наранявал съм хората, на които държа, но мисля, че последните години ми увря главата и разбах кои са важните неща. Наебал съм се, налудувал съм се, сега искам само и единствено тих и спокоен живот с теб. Аз никога не съм казвал нешата, които ти казвам на теб на друга. Да, имал съм други жени в живота си, но ти си била и си най-важна и единствена за мен. Чувствай се специална. За мен си...Повярвай ми...

Проблемът е, че хората не се променят. Мислят си, че се, но не е така - променя се заобикалящата ни среда, приятелите, познатите, работата и в един момент когато се огледаме и видим, че всичко около нас е различно почваме да вярваме, че и ние сме се променили, но това е просто заблуда. Поставени в същата (изходна) среда, ние ще се върнем към същия си модел на поведение. Та и той, дори обичайки, не мислеше за необходимо да изгаря всичките си мостове към миналото...например към определени девойки, с които по всяко време можеше да се позабавлява неангажиращо, в случай че спокойната и тиха обич му дойдат в повече. А и за мъжкото его е добре да знае, че има какво да чука освен 'това', която заспива всяка вечер до него...И така, държеше си една особено доказала се като стабилен сексуален обект жена на един мейл/скайп/телефон разстояение...докато убеждаваше момичето, че е единствена за него...fucking ironic, isn't it? 

Ръцете му не обхождаха тялото, не я целуваше, не я ближеше,  не я вдишваше, въпреки че му харесваше да я усеща...Обеща й всичко това и още каквото се сети, но си остана само с думите (то май друго не му и беше останало), а и както сам казваше 'вече се беше наебал'. Искаше да я накара да се почувства специална...но тя така и не успя...просто не се беше научила (а и не искаше) да получава нещо, давано безразборно и механично на десетки други – изтъркано, изхабено, празно...А от даване за нея останах само празните му думи, които даже и не използваше искрено...

Търсеха се, но някак си не се откриваха, просто защото неговата обич (или по-скоро способността му да я покаже) се беше удавила отдавна в нихилизъм, жлъч и цинизъм, а нейното желание да се почувства защитена и спокойна не намираше почва, в която да се засее и покълне. И все пак, близостта помежду им беше дотолкова осезаема, че в споделените мигове на тишина, се усещаше онази топла обич, която идва след години разочарования..която може да задържи, но и не спира да напомня безмилостно за всички други преди теб, които са станали причина да събираш парченцата от човека, когото обичаш...

извинение

майка ми все по-често започва да вади старите албуми (да, албуми! на 'хартиен носител', не в дигитален формат на фейсбук) с детски снимки и да ми ги тика под носа. обикновено успявам да скрия неудобството си. тъгата, обаче, не.

всеки път се заглеждам дълго във веселото, лъчезарно (боже мой, това е точната дума!) момиченце с палав и жизнерадостен поглед и усещам как, повече от всичко друго, й дължа извинение. иска ми се да й кажа:"съжалявам, аз съм виновна. трябваше да се грижа за теб, да те предпазя, а аз те изоставих, предадох те. взимах грешни решения и ти се превърна в мен. можеш ли да ми простиш?"

после се прибирам и се насилвам да застана пред огледалото. винаги ме е гледал чужд човек от там. погледът...в погледа е най-фрапантната разлика. нито помен от радост, безгрижност...камо ли лъчезарност. има убита тъга и примирение - поглед, какъвто виждаш всеки ден в стотиците хора, с които се разминаваш. 

прощавах...простих на всички. ще успея ли да простя на себе си?

физически закон

ако стискаш зъби достатъчно дълго, за да преживееш болката, след време преставаш да чувстваш каквото и да било. удивително.

защо ми причиняваш това?

Лежа и гледам празното място до себе си. Не искам да се прибираш. Толкова ми е спокойно и се чувствам сигурна. Всяка частица на тялото ми вибрира с осъзнаването, че ако никога повече не те видя това, вероятно ще е най-добре и за двамата.
Затварям очи и се опитвам да заспя. А всъщност броя минутите до твоето прибиране. Неусетно задрямвам, но винаги се будя по часовник около мунута и нещо преди да отвориш входната врата. И разбирам - обречена съм да не мога да спра, да те искам. С всичкото си 'аз'. Избягах тъй далече от теб, изгорих всички мостове (или поне така си мислех) и пак не успях  да се спася. Намери ме. За да ме доунищожиш. А аз те обикнах още повече за което.
Влизаш в стаята и въвличаш всичко в хаос отново. Около тебе нищо не може да замре в покой дори за минутка. Ако само знаеше колко обичам тишината, но се отказах, но се отказвам от нея за теб, щеше да имаш бегла представа какво означаваш за мен. Докосвам те, говорим си, а ми е толкова самотно, че чак ми се вие. Физически ме боли. Де да можех да преборя зависимостта си от теб.

неусетно

толкова внимавах да не се превърна в това, от което най-много се страхувах, че изобщо не съм забелязала кога се е случило...

"Самотна" диагноза

"You're an interesting species, an interesting mix. You're capable of such beautiful dreams and such horrible nightmares. You feel so lost, so cut off, so alone"...only that you are.

когато се почувстваш самотен отвъд границите на възможното (сред близки или непознати),отхвърлен, изолиран и напълно изоставен - то е защото си.

crossing point

онзи, превратният момент не е най-страшен се оказва..по-страшно е състоянието след това

Downward Spiral

It's a downward spiral till the end of all times..

първият път си казваш, че просто обстоятелствата не са били благоприятни. вторият става леко подозрително, но се опитваш да избягаш от очевадната истина. след третия път, обаче, вече не можеш да се самозаблуждаваш, особено когато виждаш как всичките ти познати, приятели, бивши съученици и колеги се справят по-добре от теб, а ти циклиш перманентно и осъзнаваш - явно на някои от нас е писано да живеят живота си в деградивна прогресия...

Моята истина

един графомански опит за разминаването - което е бил и е целият ми живот. Разминала съм се със себе си (нееднократно), разминах се с всички хора, които някога са ми били близки, разминах се и с тези, за които никога не ми е пукало; разминах се със смисъла, с призванието си, с интересите си, със способностите си, с мечтите си, с целите си...разминах се с живота...разминах се и със смъртта...