майка ми все по-често започва да вади старите албуми (да, албуми! на 'хартиен носител', не в дигитален формат на фейсбук) с детски снимки и да ми ги тика под носа. обикновено успявам да скрия неудобството си. тъгата, обаче, не.
всеки път се заглеждам дълго във веселото, лъчезарно (боже мой, това е точната дума!) момиченце с палав и жизнерадостен поглед и усещам как, повече от всичко друго, й дължа извинение. иска ми се да й кажа:"съжалявам, аз съм виновна. трябваше да се грижа за теб, да те предпазя, а аз те изоставих, предадох те. взимах грешни решения и ти се превърна в мен. можеш ли да ми простиш?"
после се прибирам и се насилвам да застана пред огледалото. винаги ме е гледал чужд човек от там. погледът...в погледа е най-фрапантната разлика. нито помен от радост, безгрижност...камо ли лъчезарност. има убита тъга и примирение - поглед, какъвто виждаш всеки ден в стотиците хора, с които се разминаваш.
