ще избягам ли от вас

един познат ми показа Facebook страница в памет на негова съученичка от гимназията, която е починала от рак. беше видимо развълнуван от милите думи на роднини, близки и приятели, които се надпреварваха да изреждат прекрасните й качества, да споделят общи снимки и спомени за добрата й душа и чиста съвест. Докато бегло и по диагонал четях коментарите го попитах от кога не я виждал и/или говорил с нея. Предсказуемият отговор беше - 'от бала'. Почудих се колко от хората, които бяха писали, че е била 'невероятен човек и всички, в чиито живот е била, са щастливци' са я видели за последно на завършването и ми стана грозно и тъжно...

Сетих се за думите на Милан Кундера - 'преди да ни забравят ще ни превърнат в кич'. Обзе ме неописуем страх, че някой добросъвестен близък или осведомен бивш съученик няма да пропусне да създаде уважителна страница на Стената на Човешката Жалкост и за мен като му дойде времето. Нищо, че не сме се чували с нито един от тях от преди бала (на който придвидливо не отидох). И за мен ли ще пишат, че съм била 'особена, с болка в сърцето, за която не съм искала да говоря, но иначе добър човек като я опознаеш'? И то все хора, от които преживе не съм видяла нищо добро...или изобщо не съм видяла каквото и да е...

Само от това ме е страх. От хората, които не ме познават. И които ще пренапишат живота ми.