приказка за непринцеси

всички мъже в живота ми са ме обвинявали в едни и същи неща. всеки път е все едно четат от предварително изготвен списък:

била съм затворена, мълчалива, цинична, дистанцирана, студена дори, отсъстваща; добра и мила, но непоказваща го достатъчно често

винаги слушам присъдата си със спокойствие и си мисля - "Когато отдавна е минало полунощ и тиквата е все още тиква; стъклените пантофки са гумени галоши и няма никакви изгледи за никакъв бал, защото все още си до лакти и колена в прахта пред огнището и лъскаш...пода - малко трудно вместваш романтиката в дневния си режим."

и да - не ми е приятно да ме прегръщаш след секс; мразя да си играят с косата ми; не обичам да деля завивка и моята половина от леглото си е моята половина. въпросът е - ти защо държиш да се намъкнеш във всяка частица от съществуването ми и да го 'маркираш'?

с мен получаваш някого, на когото можеш да разчиташ безрезервно и в 4 посред нощ и в 6 сутринта, и в 3 наобяд; който винаги ще сложи твоя интерес пред своя, но без никакви от ония типично женско-обожателни гъзолизания, които са балсам за мъжкото его и за които силният пол планини вдига (не само) и изхвърля от живота си хора, на които наистина може да се разчита. другото, се оказва, не се котира в днешно време..