със специална и много лична благодарност на
virginblack, която ми позволи да променя съвсем малко нейния оригинален и
чудесен разказ дотолкова, че да отразява напълно моята действителност...и чийто
писания са ми били утеха много пъти...
Неговата лудост.
Унищожителна и жадна.
Отдаваше й се като за последно, неговата жена-
неговата лудост, неговата любов, неговата …ба ли го какво е.
Той беше неустоимо привлечен от тази женствена
самка – от излъчвнето й, простотата, животинското в нея. Не че беше нещо
особено, напротив – беше като всички провинциални девойчета, който компенсират
всякакви липси (във физически план, не интелектуален – капацитетът й не достига
дори да се замисли за пропуските на интелектуалния фронт) с внимателно
поддържана визия. Ген, какво да го правиш. Е, има го и моментът, че тук с пълна
сила важи поговорката ‘надървен хуй насрано дупе не признава’, защото тя беше
доста...хм...посредствено-грозновата, но пък беше available, а мъжете не обичат
да пропускат предоставилите им се възможности. Нали после винаги може да
разправя наляво и надясно как ‘наебах ебати страшната мадама, копеле’, а само
той да си знае как е имала косми, пъпки и сланинки където не трябва, но това не
е важно в случая.
Може би всеки мъж си мечтае за едно простовато и
първично момиче. Особено българският – не е случайна поговорката, че
‘българинът третира жена си като бяла техника’. Друго си е на избраницата ти да
не й достига интелектуалният капацитет, което предполага в най-добрия случай –
овчо обожание към партньора, а в най-лошия – кравешко примирение. Само дето той
имаше и романтична страна..май повече в професионален отколкото в личен план,
но все пак...Един вид, чувстваше се лично засегнат от нейната простотия, но пък
същевременно генът на българския мъж в него го привличаше неудържимо към
простотата на отношенията им – пък и ебането си струваше. По стечение на
обстятелствата тя стана „Моето момиче”. Беше нещо като пристан, където той
търсеше заслон след всяко разочарование, след всеки пореден удар на живота. Не
че беше толкова стабилна, но той свикна да запълва живота си с кухи неща – а тя
идеално се вписваше в тази категория.
Отношенията им бяха мъчителни, мълчаливи,
многопластови, многоцветни, после гласни, после крещящи и черни. Обсебваше,
обграждаше я, защото смяташе, че ‘тя му се полага’. Тя твърдеше, че го обича,
но тъжната истина е, че меркантилността още не се беше развила като нейно
вродено качество. Предлагаше му любовта си, а той никога не я пожела или поне
не отначало. Отначало само я чукаше, както и всички останали. След време когато
осъзна, че тя е винаги там когато иска да избяга от всички други, които имаха
някакви чувства към него, започна да мисли, че може би they are meant to be.
Само че...тя вече не беше на това мнение. А и той нямаше парите и работата,
необходими, за да й предложи сигурността, нужни на жена от нейния род. С
други думи – не можеше да си ‘я позволи’. Не бяха ‘заедно’, но ироничното е, че
всеки път щом се оказваше без нея почваше да я търси неистово..
Беше взел решението да живее с една млада и
достатъчно възпитана дама, която толерираше малките му екзотичности, тя се
казваше „Другото момиче”. Той я обичаше, но често не я харесваше, тя го
обичаше и той използваше всяка въможност да я придърпва все по-близко към
себе си, държейки „Моето Момиче” в живота си наравно с нея, без „Другото
Момиче” да знае за това. Но тя знаеше. И в отчаяните си опити да спечели
любовта, за която се считаше недостойна, само и единствено му доказваше, че е
напълно зависима от него.
Преди години когато той се беше опитал да промени
връзката си с "Моето момиче" към по-дълбока и сериозна, се нагърби с
това да й оправи “документите”. Направи всичко, което зависеше от него, но се
оказа, че „Моето Момиче” не вирее добре, потопено в социалната среда, където не
всичко ти се дава наготово. Нейната непохватност и откровена неспособност да
функционира като отговорен индивид го ужасиха, но той отново не се предаде. Тогава
“Моето момиче” се обади на друг, за жалост с повече възможности от него,
изчука го, за да получи това, което искаше, а “Новият можещ приятел”,който
изобщо не подозираше за тайните копнения и надежди на по-бедния й обожател, не
отказа секса. Уреди й визата и разрешителното за работа и я заведе в McDonalds
(по нейно предпочитание). Тя го излъга че няма никой в живота си ..хахаха..по
Интернет и че идва от бедна страна, където няма никакви възможности. “ Новият
можещ приятел” й задоволи всички сексуални и материални нужди.
След тази случка всичките му приятели (а и той
самият) отчаяно го убеждаваха, че „тя си е една обикновена курва, копеле”, но
това не го утеши кой знае колко. Човек няма власт над привличането, което
изпитва към дадени хора – те може да са изтъкани от грешки, но това само ги
прави по-желани в нашите очи. Годините минаваха и той се потопи в алкохолен
цинизъм. Междувременно търсеше „Другото Момиче”, което щеше да понесе на
плещите си товара, оставен от „Моето Момиче” и всички останали. и да го спаси
от него самия. Намери я, но това не го утеши кой знае колко, а и твърде беше
потънал в рутината на безконечния цикъл, така че единственото, което можа да
направи, беше да въвлече в него и трети, съвсем невинен човек...
Виновната дама струваща няколко стотин кинта се
покри като пръдня изпусната в полите на дама от Викторианската епоха. Усещаше
се че мирише яко, но вятърът само разнасяше вонята, тежка и лепкава като
пиявица. Вонята събуди позадрямалата му лудост. Той млъкна и запи. Винаги беше
пил реки от алкохол, сега запи морета.
“Моето момиче” искаше пари да остане, не да си
иде, за да задоволява потребността си от един уреден живот, за който се грижи
той. Искаше да й уреди документите, че беше незконно пребиваваща и никой не я
искаше на работа (не можеше и да се задържи, защото дори не сметна за
необходимо да направи елементарното и да понаучи езика). Искаше да живее,
ползвайки се от неговите удобства, да спи на пода му, но да е нахранена и да
лази в краката му, но да е на топло през зимата. Тогава той престана да я иска.
Ненавиждаше предателството й и я отпрати, само за да почне да я търси след
известно време. Времето така и не успя да отмие мръсотията, която беше
полепнала като кирлив пласт лъжи, техните лъжи, от векове. Единствено засили неотложността
на това да намери “Другото момиче”, което щеше да накаже за всичко това (и
всичко останало), защото тя щеше да бъде различна от всички жени до този момент
в живота му – този път той щеше да излива помията, а тя щеше да я поема..до
кокал..
Лудостта му обикновено идваше на фази и тя
постепенно свикна с бремето й. Но колкото по-добра и търпелива ставаше тя,
толкова по-агресивен, обсебващ, настоятелен и жесток ставаше той. Искаше,
очакваше, настояваше да е безрезервно негова (и тя беше), но той никога не
стана нейн. Докато накрая тя го пусна в предпоследната стая на душата си, даде
му цигари и го намрази. Не последната – в последната стая се влиза само с
любов..каквато няма тук..
Омразата й беше тиха, беззлобна. Само гледаше
лудостта му и пишеше дисертация.
А той ….се затвори.
“Другото момиче” пишеше дисертация.
“Моето момиче” замина в леглото на някои
по-можещ, но придвидливо поддържаща отворени вратичките си за комуникация с
него. Все пак се случваше да й притрябва някоя дребна услуга, да се напише някоя курсова работа. А той трябваше да има някой, на когото да се оплаква от "Другото Момиче" - от неоснователната й мнителност най-вече...
Той пък седеше всеки ден с часове (от
изгрев до залез, че и след това) и чакаше “Моето момиче” да му даде знак,
че между тях може все пак да има нещо, да види продаденото й тяло (но не чакаше
само нея. Светът е пълен с такива момичета и той придвидливо имаше няколко,
които чакаше. Те пък придвидливо си продължаваха животите без него, но той си
беше наумил, че редките им контакти са показател, че тези хора държат на него и
може да им ‘се има доверие’.). Не знаеше къде е. Чакаше я. И пиеше и пишеше
текстове, които тя не можеше да прочете. После свиреше на китарата си и пак пиеше.
Прописа стихове за разбити сърца, разочарования и липси. „Другото момиче” се
натъжаваше, че нежността и любовта не могат да заслужат стих, само нанасянето
на болка и разочарованието. Това не намали предаността й, защото нейната обич
беше предана и безрезервна, но завинаги остана белязана от желанието му да я
държи редом с всички останали. Той уби ‘ексклузивността’, която тя беше
придавала на техните отношения с години в рамките на няколко месеца.
“Другото момиче” престана да го забелязва.
Омразата й стана от шумна и видима тиха и кротка. Тя продължи с него без него.
Остави го до себе си като бездомно пале, на което даваш дом докато се окопити.
Не го изгони, защото кой гони домашния си любимец без да му е намерил добър
стопанин. А и той не беше ваксиниран срещу бяс.
Принцип: недей да обичаш, за да бъдеш обичан.
Най-истинските жени, които обичат безусловно и са верни до гроб са тези, които
страдат заради онези, другите, които само вземат и си отиват. Първите обичат и
не са обичани, а вторите са обичани, но не обичат. Тежък е кръстът на тези,
избрали да дават. Само взимащите са щастливи.
Една вечер след работа се разходи из апартамента
не го намери. Не се запита къде е. Отиде до спалнята и го видя.
Проснат възнак на леглото от устата му бликаше
кръв, беше се напикал. Лежеше в помията на жалкия си живот. Трепереше. Не
можеше да говори. Телефонът му звънеше. Тя се обади. Беше “Моето Момиче”, беше
се сетила за него, защото й се ебеше, а и й липсваше. “Другото Момиче” каза
кротко “Ела го вземи, бъбреците му съвсем сдадоха багажа вече”.
“Моето момиче” затвори и избяга…завинаги. Не беше
в стила й да бъде опора на някого – нямаше човек, според нея, който да си
струва това усилие. “Другото момиче” пусна топла вода, изкъпа го, отми кръвта и
пикнята и зачака линейката. Качи се с него. Той стискаше ръката й “Прости ми,
прости ми..” “Разбира се” говореха устните й, “Ебала съм ти майката, утре съм
на работа бе, боклук” говореха очите й. Тя изчака да го стабилизират, прибра го
у дома си. Пак.
С всеки минаващ ден той се чувстваше по-добре и
по-добре. Започна да мисли и разбираше, че никога не е обичал друга освен
“Другото момиче”. Гледаше нежните й , понякога резки движения, с които сипваше
супата му или носеше чая му, слушаше смеха й , когато говореше с някого по
телефона, слушаше тихия й дрезгав глас, когато говореше с него и се чудеше защо
са загубили толкова време. “Мога ли да спя при теб” попита той. „Не”, каза
усмихнато и кротко тя. Вече не. Отдавна не. Имаше време…То обаче изтече.
Принцип: не чакай времето, защото то никога не те чака.
Един ден той се събуди както обикновено към обяд.
Стана и я затърси, знаеше че е на работа чак по-късно.
Беше празно. На масата имаше пари.
Погледна към масичката, на която винаги поставяше
с грижовност и обич запалката си, нейната запалка, подарък от любим човек.
Нямаше запалка. Беше си отишла със запалката си. Оставила му беше един диск.
One of these mornings….
В ушите му звучеше само “and I'll be gone”. Седна
и заплака. Набра телефона й. „Къде си?”, попита той. „Close”, каза тя и се засмя.
После добави “но достатъчно далеч”. „Ами аз?”, попита той. „Ами аз?” -
отъвърна като ехо тя. И той разбра. Беше го напуснала, беше напуснала
собствения си дом, защото той не се беше сетил сам да си иде.
Тя затори телефона, почисти мониторчето му и
запали цигара. Беше го обичала всеотдайно, беше пожертвала всичко, за да му
помогне да излезе от ада,от обсебеността си и лудостта на една не на място
поставена любов(?). Вече нямаше смисъл. Тя никога нямаше да спре да го
обича, но жалката й орязана душа нямаше силите да поддържа това нейно фанатично
вярване. С всяко позвъняване на телефона, проблясване на скайпа или неотворено
писмо в mailbox-а, той щеше да поддържа интереса и копнежа си по "Моето
момиче". Да лъже "Другото момиче”.
Нямаше време да го чака да чака.
А той зачака. Поглеждаше телефона всеки 2 минути
дали има съобщение от “Другото момиче”.
Тя замлъкна. И забрави и вече не остана
какво да мрази. Обикна… себе си.
Той започна да си спомня. Не остана какво да
обича и намрази…себе си. Какво направих? Защо? Why, why, tell me why.... хубава
песен. Защо тя ми помогна? Може би ме обича още. И лудостта го обзе
отново. Пиеше и свиреше на китарата. И мислеше за „Другото момиче”, имаше я до
себе си толкова месеци без дори да я погледне истински. Малко се
страхуваше да я гледа в очите. Винаги го гледаха като рентген. После го
диагностицираха като рентгенолог. Същата тази нейна проницателност, която го
ужасяваше преди, сега болезнено му липваше.Беше пропилял времето с нея да лъже
двамата вместо да я обича нежно. И душата му се изпълни с копнеж.
И седна на верандата и зачака да мине тя,
"Моето Друго момиче".
Така е то.
