Getting by (sort of)

В живота винаги идва момент, когато с отчаяна упоритост се опитваме да повярваме и/или поддържаме нещо несъществуващо с цялото твърдоглавие, на което сме способни и с цената на всичко (всъщност в по-голямата си част животът е именно такива моменти, а помежду им има някакъв кратък пълнеж от нещо друго). Прекрасно осъзнаваме, че няма смисъл нито начин, но някак си успяваме да потискаме безнадеждността на ситуацията достатъчно дълго, за да се се 'потопим' в целенасочената, методична и изтощителна дейност на пренасяне на вода в кофа с пробито дъно, за да се опитваме да напълним нещо си...Странно - а в лагерите на ГУЛАГ това май беше ползвано като психологическо мъчение. Уж историята беше задължителна в училище...

Май сме генетично обременени със склонност към самоунищожение - фина, изящна. Лесно е да прокараш бръснача и да вземеш топла вана, да отидеш в някое стрелбище и докато ти сменят мишените да си пръснеш мозъка, да се нагълташ порядъчно с хапчета и алкохол или просто да се метнеш от някоя сграда или мост, обаче.....

обаче....в основата на човешката природа винаги ще си остане стремежа към красота, към възвишеност и поетичност (забележете - само стремеж. Защото дори само в момента когато се доближим опасно близко до това да създадем или притежаваме нещо красиво, в миг единственото, което желаем е да го унищожим и съсипем. Не сме създатели - това е работа на някой друг). Поради този стремеж хиляди, милиони хора избират другото самоунищожение - емоционалното, духовното. Иска се голямо постоянство, воля и непоколебимост, за да се самоунищожаваш с години, с векове...Бавно, неумолимо, жестоко и с удоволствие. Има някаква красота в това...

Dreaming about your own demise (often) is the only thing that gets you through another day..another year...your life.