На една изживяна обич

Навярно някога ще разбереш -

а аз отдавна ще съм си отишла...

Като в зима сковани ще сме в скреж,

отдавна няма да сме близки.

Намерих те да те загубя.

Беше мой, но беше чужд.

Ти носеше в покоя само лудост

и в нежността от всеки бе по-груб.

И трябваше да те изстрадам,

за да осъмна по-празна от преди.

Обичах те за всичко дето дадох,

а ти изхвърли, стъпка и сломи.

Минаха години преди да осъзная

защо живееш само с сенки на жени,

за които дори пред себе си не смееш да признаеш,

че никога не си обичал, нито пък ценил.

Така и не успях да забележа преди да стане късно

как край тебе никой никога не е оставал,

а ти със стихове и разкази, и музика осъмваш

за хора дето никога не си познавал...

                                                                             ...(а сам тънеш във забрава)

Заробваше с проявата на всяка доброта,

а се отплащаше с лъжи, жестокост и обиди.

Изискваше, обаче, всичко онова -

което прави връзката стабилна.

Помалко може би успях да помъдрея,

само ме боли онази - Голямата Лъжа,

че 'съм повече от другите за тебе',

че ме разголи и после ме раздра.

Отне ми време и не се сърди -

пред себе си отказвах да призная,

че всеки ден във мен болиш,

че не можеш нищо да дадеш...дори и да желаеш...

........................................................................................................

Оттук насетне ще се чувствам сякаш никога не съм живяла

и миг покой не ще намеря,

защото - повярвай ми -

нарани ме както никой друг не бе успял,

убивайки и истината, на която да се упова отново, няма да посмея...

(Въпреки че няма никакво значение
една последна истина искам да ти подаря
до края, знай, че ще съм ничия -
без посока, минало и бъдеще - ще бягам без да мога никога да спра...)