Всички скандали завършваха с неизменното ти обвинение 'ти не знаеш какво искаш', изречено [поне според теб] от позицията на по-силния, на разбиращия, на единствения 'в час с реалността'. А аз замлъквах и ти давах всяко основания да [си] вярваш, защото какъв смисъл има да обясняваш нещо, което човекът отсреща не е в състояние да разбере.
Дали би бил учуден да чуеш какво искат всички 'непорасли пикли'? За една от тях беше важно:
- да може да те събуди посред нощ и да те попита 'в какво вярваш, от какво се страхуваш, какво желаеш, какво те прави теб' и да чуе истината
- да може да преодолее пропастта от мястото между двама ви на дивана и да се сгушва в теб
- да може да бъде слаба пред човек, който никога по никакъв повод няма да си позволи да изтъква слабостта й
- да може да се радва на всеки (макар и рядък) жест на чувства, без да предусеща условността на момента, в който ще чуе 'а пък аз помниш ли като направих еди-какво-си за теб'
- да може да бъде приета, не разбрана, приета
- да може да види едно случайно, непланирано, безусловно, непремерено, неводещо никъде, инстинктивно проявление на обич като хващане на ръка докато се разхождате по улицата и не си твърде зает да оглеждаш наличната риба
- да може да е сигурна, че зад нея няма 'резервни варианти' и не е просто проба
- да може да [ти] вярва
