Първоначално си убеден, че на теб няма да ти се случи.
Всички други са паднали в капана, виждаш го по безизразния им поглед и леко
прегърбени рамене. Ужасяваш се от перспективата да станеш като тях, но си
убеден, че ти си различен, твърде голям индивидуалист си, а и ако внимаваш
достатъчно...
....после трябва да се храниш, да плащаш сметки и със
съжаление почваш да отлагаш мечтите си. Осъзнаваш, че никога не си бил човек to
begin with. А и как би могло да бъде другояче след като цял живот съвсем
съзнателно си позволявал да потъпкват най-собственото ти? В училище беше номер
___, пред институциите си ЕГН ___, преминавайки в света на възрастните стана
просто Абонатен номер ___. Дори когато сам си говориш, по-често употребяваш
епитети по свой адрес, отколкото името си (което ти става все по-чуждо)...
И накрая идва денят, в който, вървейки по път, който не си избирал, към
дестинация, която не си желал, се разминаваш с някоя млада душа, в чиито очи
прочиташ същия ужас както когато....Спомни ли си? Нали си обеща? Нали беше
специален? Нали щеше да си изключение от правилото?
Е, няма нищо...Не си единствен. Ако е някаква утеха - беше
прав да се плашиш навремето. Страшничко си е. Успех в следващия живот! (ако си
чак такъв карък, че и да се преродиш на всичко отгоре)
