"Ако не намериш навреме мястото си в живота, накрая животът ти намира мястото"
Дензъл Ребеловски
Всеки има по няколко момента на 'просветление' в живота си. Разбира се, далеч не онова просветление, което е получил Буда например, а нещо далеч по-тривиално и семпло като за обикновени хора. Просветлението, което визирам, се състои в това, че на човек му става ясно нещо, което отдавна е било ясно на всички около него и е било повече от очевидно само дето точно на него му отнема години да го види (едва ли има друго чувство на такава съвършена амалгама от гордост и срам при постигането му). И в този ред на мисли...едно от моите 'просветления' настъпи когато прочетох тази фраза и със стопроцентова точност разбрах в какво точно се състои моят проблем...
По времето когато от хората на моята възраст се очаква да са (все още) по детски наивни ,любопитни и безгрижни, да имат минимално количество отговорности свързани единствено и само с непосредственото им оцеляване и изобщо - да се радват на живота и да проучават възможностите му, по независещи и зависещи от мен обстоятелства избързах да порастна. Поех всички отговорности, които намерих и още толкова, които ми бяха дадени даром от други хора, отчаяно се стараех да засужа да бъда смятана за отговорен, сериозен и trustworthy индивид. Не знам дали сте забелязвали, че ако започнеш да правиш нещо когато не му е времето, обикновено резултът е плачевен. В смисъл -аз бях и си останах сериозна, отговорна, сдържана и trustworthy, но цената, която платих беше(е) повече от непосилна. Това избързване ме откъсна от света, на който принадлежах и ме изолира от света, в който се опитах да влезна без време - два поредни пъти и до края на живота си аз се самообрекох на изолация и отчуждение по простата причина, че след излизане от единия свят веднага навлизаш в другия - трета опция няма.
Онзи ден, слушайки поредната история за поредния 'реализирал се' бивш съученик, някак неусетно този път нито се огорчих, нито се опитах (колко човешко) да принизя постигнатото от тях, за да се почувствам по-добре (баси, май пораствам!?). Но пък цял ден след това се опитвах да конкретизирам причината за това така явно разминаване с връстниците ми - what and where went wrong?! seriously! уж започнахме с еднаква стартова база, бяхме част от еднакви, ако не силно сходни социални прослойки, ходихме в една и съща (тогава) елитна гимназия, полагахме къде повече, къде по-малко старание, переха ни едни и същи хормони и ни вълнуваха горе-долу сходни неща...Е? Къде успях да се издъня и в нещо толкова просто и естествено като това да бъда тийнейджър?
Онези години всеки има бегла, но много неясна представа към какво се стреми в житейския си път и цялото време на света се е простряло примамливо, внушавайки спокойствие и безгрижие. А аз, както винаги наопаки, имах много точна и ясна представа какво искам, какво мога, не мога и трябва да постигна (в материален и духовен план ако мога да използвам такива изрази за 15-годишна пикла) и полагах неимоверни усилия в избраните насоки. Докато съучениците ми ходеха по купони, обсъждаха филми и generally enjoyed their adolescence, аз се убивах съвсем целенасочено от отговорности, за да 'се докажа'. Проблемът на влагането на всички налични и неналични ресурси в преследването на някаква цел, обаче, е че колкото по се приближаваш до нея, толкова повече осъзнаваш, че не си струва (пуста човешка природа) и фокусът почва да се измества от удоволствие от постигнато към тъга по пропуснатото. Най-страшно е когато времето започва да натъпва с плашеща неумолимост - това обикновено е показател, че навлизаш в другия свят и вече трябва да си 'се наиграл', защото отговорностите достатъчно са те изчакавали досега. Природата го е измислила много хитро - досущ като бягане на 100 метра, в което първите 50 (се предполага) се взимат с бързо ходене и едва на втората половина се преминава към по-забързано темпо, за да 'дадеш най-доброто от себе си'. Гениално! Само дето аз бях изхабила всичките си сили за първата част от надбягването и единствено можех да навлезна психически изтощена във втората и да изоставам..и да гледам как всички минават покрай мен..животът също. Хората вече се ориентираха към университети, кариери, начин на живот и прочее,а аз гледах натрупаната камара от сертификати, предложения от елитни университети по специалности, за които допреди няколко години бих убила и се чувствах празна и неудовлетворена. В личен план нещата не стояха по-различно - във възрастта на приятелски и несериозни (не в лош смисъл) отношения аз с присъщата си упоритост се набих във връзка(!) - сериозна, дългогодишна, моногамна, отговорна връзка и направих всичко, за да просъществува - продължих да го правя и докато изградената от мен стъклена кула се чупеше и парчетата ме режеха, изпадайки между пръстите ми. У мен го нямаше дори онази остатъчен идеализъм на младостта, нямаше желание за нищо, сили за полагане на каквито и да било усилия - бях изяла достатъчно житейски шамари, за да знам, 'че после е различно' (упорито повтаряна лъжа на младите с цел да бъдат 'нахъсани' за 'истинския живот', която нанася повече вреди отколкото ползи). И тогава дойде един момент на прозрение, в който взех (мисля) първото си осъзнато решение, а именно - захвърлих всичко, всичко, постигнато с труд, жертви и старание и започнах да бягам...бягах години (за мен бяха хилядолетия) докато осъзнах, че навсякъде нося това, от което се опитвам да се откъсна вътре в себе си и (отново) с цената на неимоверни усилия успях да спра за момент..после за по-дълго. Накрая влезнах примирено и донякъде с доблест в ролята си на достоен представител на социалното стадо...само дето още трябва да овладявам импулса за бягство сравнително често. Понякога имам чувството, че нещо, което е (било) част от теб не може да бъде контролирано постоянно и все някога ще се прояви отново...Разликата е, че вече не може да бъде извинено по никакъв начин...защото вече не сме на по 20 и имаме много отговорности не само към нас самите...
Както обикновено - кофтито на житейските уроци е, че ги научаваш чак след като вече не могат да ти послужат за нищо. Освен един ден да се опитваш да ги предадеш на своите деца, но няма смисъл да се залъгваш, че някъде, някога някое човешко същество ще наруши вечното правило на 'постъпвай обратно на това, което те съветват', така че си остава causa perduta. В този случай това, което научаваш е, че преминаването от единия към другия свят е само еднопосочно - избързаш ли, няма начин за връщане назад. Дори и да беше в способностите ни, останалите нямаше да ни го позволят.
Равносметката при мен винаги е била (сравнително) неприятна, но да видим какво получавам като погледна обективно ситуацията - пропилях времето на търсене на посока в твърда убеденост във взетите решения, за да се лутам после цял живот, несигурна във всичко...
А в една песен се пееше 'just what you want to be, you will be in the end'. What a pile of bullshit...ех, ако ставаше като по песните и филмите...
