Гледа ме в очите и ми повтаря до безобразие, че ме обича и че нямам основание [вече] да му нямам доверие. Вярвам му. Мъжете са странни птици - винаги мобилизират всички налични сили и средства да спасяват връзката, когато [вече] няма нищо са спасяване. Всякакви опити да им го обясниш учтиво (а и не дотам) само ги амбицират още повече. Тъжно е. Много е тъжно да гледаш как някой полага усилията, които е трябвало да полага too little too late, а като капак на всичко ти излизаш виновна, че и не можеш да го оцениш на всичкото от горе. Нищо, че много неща са непоправими; нищо, че закъснението е ужасно голямо; нищо, че извинението и съжалението не изтрива спомена за измяната - ти си длъжна да простиш. И най-вече - да се прехлснеш пред отчаяните му опити да замаже положението и да скърпи к'вото там е останало [if anything]. Чудя се - някъде другаде в живота пишат ли оценки за добро желание и прилежно старание или само за конкретни резултати? Както и да е...
А той продължава да ме гледа и да повтаря, че ме обича и съжалява. Преди ме гледаше също толкова съсредоточено и повтаряше, че ще се вижда когато и както поиска с бившата си, а аз да бъда така добра да отида на майка си в гъза, за да не му се бъркам в неща, които не ме засягат, защото тези хора ще са по-дълго в живота му от мен. Вярвах му. Междувременно накара друга своя бивша да ме 'проверява'. Е, аз издържах проверката, както той се опита да ме утеши, но в процеса на печелене на неговото доверие, той изгуби моето. Според него в това няма логика. Според мен съм си губила времето нееднократко в опити да му го обясня. More often than never it's easier (and preferable) to walk away than what you have to say. А човек никога, ни-ко-га не трябва да хаби думи за някой, който няма да го оцени и в отговор на това, че е наранил, ще каже 'какво толкова се е случило'. Технически - нищо, слънцето продължава да изгрява и да залязва; хората се раждат, женят се, развеждат се, умират; сезоните се сменят, а поредните взаимоотношения са разбити. How trivial...
Да простиш е човешко, да забравиш - не. А да погледнеш някого с доверие и да му отдадеш душата си след като я е изчукал [вече] веднъж би било простотия in a class of its own...Ако беше възможно. За щастие не е. Издънителите се хора го наричат 'злопаметност'; тези, с които са злоупотребили с благодарност осъзнават, че е остатъчен инстинкт за самосъхранение. И все пак човек е приспособяващо се животно, а в съчетание с прословутото човешко малодушие, ставаме способни на неизследвани висоти на жалкост. Идеализмът се лекува по-лесно от грип, по-трайно също - всички се кълнем първоначално, всички се заричаме, всички (си) обещаваме, всички вярваме. После е ясно. Въпросът не е дали ще се сблъскаш с реалността, а дали ще си извадиш главата от задника и ще я приемеш. Хората като мен, които са достатъчно страхливи и уморени да започват 'отначало' каквото и да било, удобно избират да циклят в отношения, които не са съществували никога. Да живееш в сянката на постоянното 'ако' (да се чете с ударение на Ото, въпреки че и на Ато май е уместно). What could have been if:
a) he cared enough
b) we had gotten it right
c) he hadn't betrayed me
d) all of the above
Трябва много да се мразиш, за да си причиняваш това on a daily basis. Или да си много уморен. Или и двете. Все тая. Да се оглеждаш всеки ден в очите, чиито поглед те кара да се съмняваш в собственото си съществуване. Нечовешко. Да споделяш дом с човека, който го разруши. Да слушаш нежни любовни слова от този, заради който не вярваш в нищо от това. Защото имаше време, то обаче отмина. Когато беше времето да слушаш такива думи, вместо тях слушаше псувни и обиди. И свикна. За какво са ти излияния на обич сега? И без друго вече не знаеш какво да ги правиш.
Всяко нещо има стойност в точно време и на точно място. Хората, които го осъзнават, живеят живота си, защото своевременно се освобождават от изчерпали се взаимоотношения, от които са взели каквото им е трябвало. За останалите остава удоволствието от това да прекарваме живота си в перманентен цикъл (душевен, другият поне трае максимум 5 дена на месец). С малко математика и бърз преглед на 99% от любовната поезия, проза и песни, посветени на това възвишено чувство, става ясно, че съотношението на преживели спрямо циклещи е в силна полза на вторите. Всеки има в живота си един специален човек, който го е научил да не вярва, да не се доверява, да не се раздава, да не се привързва, да не обича твърде отдадено и твърде много. И е толкова просто: искаш да живееш живота си, да се радваш и да (се) преоткриваш - просто си отиди, вината никога не е била у теб, просто трябваше да се научиш като всички останали. Вече си свободен. Да останеш е безсмислено - няма да намериш каквото търсиш, нито каквото очакваш - то никога не е било там. Ако си достатъчно твърдоглав и решен след време ще го разбереш...Безсънието, цигарите и разходките в 2 и 3 и 4 посред нощ, отчуждението, писането на десетки постове на една и съща тема с леки вариации, тъгата, неспособността да живееш със самия себе си заради слабостта, която си проявил - всичко ще ти крещи каква чудовищна несправедливост извърши спрямо себе си и как дори не можеш (вече) да събереш сили да я поправиш. И всичко, само защото беше убеден, че можеше да изиграеш губещата ръка по печеливш начин.
Единственото по-важно от способността да се привързваш е способността да се 'отвързваш'. Зависимите хора са много тъжна гледка. Колкото е човешко да се стремиш към свобода, също толкова ни е присъща и една привързана зависимост, заради която more often than never живеем със спомена за близост, без самата нея.
Най-забавното в цялата история е как ми повтаряш, че трябва да надживея тези неща. Аз ще ги. Но за целта трябва да съм много, много далече от теб. Ти ме (ни) отдалечи емоционално, сега (ни) остана да го направим и физически. Всяко нещо с времето си...
Много често е по-трудно да си отидеш отколкото да останеш. А самозаблудата и падението също са занимания and they keep you rather [pre]occupied.
p.s. Когато все още правеха качествена музика имаше една много попълярна песен с още по-популярен клип на Бон Джоуви - 'Always'. Тогава докато всички съученички въздишаха по ранимата мъжка душа, написала такъв яко лиричен текст и по готиния батко с разбито сърце в клипа, само аз дръзнах да изразя възмущение от къде на къде ще се пее 'try to understand - I've made mistakes, I'm just a man' на фона на някаф дрисльо нагънал сестрата на предполагаемата си голяма любов (ако следваме сюжета). Баааси наглостта. На каквото съм се присмяла - все ме е стигнало...и в пъти по-цинично и по-педераско. Talk about irony.
a) he cared enough
b) we had gotten it right
c) he hadn't betrayed me
d) all of the above
Трябва много да се мразиш, за да си причиняваш това on a daily basis. Или да си много уморен. Или и двете. Все тая. Да се оглеждаш всеки ден в очите, чиито поглед те кара да се съмняваш в собственото си съществуване. Нечовешко. Да споделяш дом с човека, който го разруши. Да слушаш нежни любовни слова от този, заради който не вярваш в нищо от това. Защото имаше време, то обаче отмина. Когато беше времето да слушаш такива думи, вместо тях слушаше псувни и обиди. И свикна. За какво са ти излияния на обич сега? И без друго вече не знаеш какво да ги правиш.
Всяко нещо има стойност в точно време и на точно място. Хората, които го осъзнават, живеят живота си, защото своевременно се освобождават от изчерпали се взаимоотношения, от които са взели каквото им е трябвало. За останалите остава удоволствието от това да прекарваме живота си в перманентен цикъл (душевен, другият поне трае максимум 5 дена на месец). С малко математика и бърз преглед на 99% от любовната поезия, проза и песни, посветени на това възвишено чувство, става ясно, че съотношението на преживели спрямо циклещи е в силна полза на вторите. Всеки има в живота си един специален човек, който го е научил да не вярва, да не се доверява, да не се раздава, да не се привързва, да не обича твърде отдадено и твърде много. И е толкова просто: искаш да живееш живота си, да се радваш и да (се) преоткриваш - просто си отиди, вината никога не е била у теб, просто трябваше да се научиш като всички останали. Вече си свободен. Да останеш е безсмислено - няма да намериш каквото търсиш, нито каквото очакваш - то никога не е било там. Ако си достатъчно твърдоглав и решен след време ще го разбереш...Безсънието, цигарите и разходките в 2 и 3 и 4 посред нощ, отчуждението, писането на десетки постове на една и съща тема с леки вариации, тъгата, неспособността да живееш със самия себе си заради слабостта, която си проявил - всичко ще ти крещи каква чудовищна несправедливост извърши спрямо себе си и как дори не можеш (вече) да събереш сили да я поправиш. И всичко, само защото беше убеден, че можеше да изиграеш губещата ръка по печеливш начин.
Единственото по-важно от способността да се привързваш е способността да се 'отвързваш'. Зависимите хора са много тъжна гледка. Колкото е човешко да се стремиш към свобода, също толкова ни е присъща и една привързана зависимост, заради която more often than never живеем със спомена за близост, без самата нея.
Най-забавното в цялата история е как ми повтаряш, че трябва да надживея тези неща. Аз ще ги. Но за целта трябва да съм много, много далече от теб. Ти ме (ни) отдалечи емоционално, сега (ни) остана да го направим и физически. Всяко нещо с времето си...
Много често е по-трудно да си отидеш отколкото да останеш. А самозаблудата и падението също са занимания and they keep you rather [pre]occupied.
p.s. Когато все още правеха качествена музика имаше една много попълярна песен с още по-популярен клип на Бон Джоуви - 'Always'. Тогава докато всички съученички въздишаха по ранимата мъжка душа, написала такъв яко лиричен текст и по готиния батко с разбито сърце в клипа, само аз дръзнах да изразя възмущение от къде на къде ще се пее 'try to understand - I've made mistakes, I'm just a man' на фона на някаф дрисльо нагънал сестрата на предполагаемата си голяма любов (ако следваме сюжета). Баааси наглостта. На каквото съм се присмяла - все ме е стигнало...и в пъти по-цинично и по-педераско. Talk about irony.
