Понякога, когато съм особено лоша или в
моментите, когато ме избива на екзистенциален размисъл с присъщата човешка
жалкост се свивам пред перспективата някога да отговарям за всичко помислено,
пожелано, потъпкано, преиначено, изпуснато, отхвърлено, неискано, непожелано в
живота си пред някакъв висш разум. Не е задължително да си отнемал животи или
разрушавал съдби, за да живееш с чувство на вина - достатъчно е да си изгорил
мостове към хора, които са ти били близки поради взаимното пагубно влияние,
което сте имали върху животите си, а когато тези хора са ти и родители, трудно
можеш да намериш извинение за постъпката си (дори и да го заслужават).
Ноооо...точно в тези моменти, когато почти
неуловимо чувство на срам и страх почва да става все по-осезаемо, изведнъж ми
става смешно и се сещам, че ако сме създадени от някой по-могъщ и трябва да
отговаряме пред него, то какъв бог би могъл да създаде толкова дребнави, жалки,
отмъстителни, злобни, користни, егоистични, горделиви, сластолюбиви, развратни,
извратени, жестоки, отвратителни същества 'По Свой Образ и Подобие'?
Явно някой, който е в пъти по-дребнав, жалък, отмъстителен, злобен, користен,
егоистичен, горделив, сластолюбив, развратен, извратен, жесток и отвратителен...and
it makes sense..И ме обзема спокойствие пред перспективата, че същият тоя бог
би могъл да ме съди - по неговите стандарти ще съм далеч под средното ниво на
гадости, а по взаимните ни - какво право ще има изобщо да ми държи сметка за каквото
и да било?
* да, атеист съм. Това не означава, че вярвам в
бог такъв, какъвто го виждат религиите, а такъв, какъвто го описват всички
древни текстове - достатъчно развит, изобретателен, интелигентен, извратен и
мързелив, за да си прави експерименти с клонирането на по-низши същества, които
да контролира и които да му вършат работа. А такъв бог надали отделя от ценното
си време, за да се загрижи или има каквато и да било власт върху нематериалната
битийност на морските си свинчета...