признавам, и аз се заблудих и повярвах за момент, че такъв повратен момент не може да не промени и мен самата..Защо ми е странно и срамно да призная, че не се чувствам променена? Защо никой не говори за това? Защо ще скандализирам ако просто бъда честна и кажа, че аз продължавам да бъда все същия човек, който бях и вчера и оня ден, и по-предния, и единствено наблюдавам как се проявяват черти от характера ми, които винаги съм знаела, че нося, но не са били необходими at the time?
вече е повече от ясно, че (ще) трябва да живея със себе си без изглед дори за малки вариации в мисленето/поведението. не че не се харесвам (много), просто отдавна успях да се самоотегча и все живеех, чакайки...Нещо. Помоща за патологични души обаче май идва накрая..за какво ли пък ще ми послужи тогава?
