Усилията, които полагаш, за да живееш живота, в който си се набутал къде целенасочено, но наивно и къде съвсем случайно, но с гооолеми очаквания, са направо брутални. Разбира се, освен методичното самоубеждаване, че 'така трябваше да се случи' и 'няма друг начин', това включва ежедневната война със самия себе си за поддържане на фасадата, зад която съзнанието крещи от ужас и се блъска до кръв в стената от ледена сдържаност, която трябва да подържаш докато коварно ти нашепва и рисува трудни (но не неизпълними) планове за бягство...някъде далеч, някъде където няма да почнеш 'на ново' (каквото не съществува), но ще си бъдеш ти...и тишината ще е заслужената ти награда...
Обаче ти си отговорен индивид, вече определен брой хора зависят от теб, очакват разни неща от теб, има неща, които ти трябва да (с)вършиш. Не можеш просто така да махнеш с ръка и да изоставиш всичко (can you really?). Пък и не си единственият, който не е получил това, към което се е стремял. Какво пък толкова се е случило? Стига драматизиране...Те другите, защото са щастливи, нали?
