Последна надежда

Цял живот си бягал, полагал неимоверни усилия да запазиш свободата си, себе си(?) и си се гордял с тази си непримиримост. Да, грешките са много, но все пак са си твои. Когато 'ти казваха' и те предупреждаваха, ти с още по-голяма увереност постъпваше по даден начин (въпреки че ясно осъзнаваше, че не е правилния). Единственото, което те крепеше, беше мисълта, че сам си си господар и няма да паднеш жертва в ничия примка. 

Но какво се случи? Съзнателните ти решения те доведоха до място без изход. Сега не ти остава нищо друго освен да се блъскаш обезумял като животно в стените на собствената си, извоювана 'свобода'. Минутите се точат убийствено бавно, ти трябва да вземеш решение, а всичко в теб се гърчи и вие от бесен ужас. Вече е късно за размишления и взимане на осъзнати решения. Сега действат само биологичните ти инстинкти за самосъхранение. Дано те се справят по-добре от теб...

Другата Крайност

Апатия – Индиферентност – Ангажираност – Социализиране

Цинизъм – Озлобление -Примирение  - Идеализъм

Анорексия/Булимия – Умереност – Преяждане – Затлъстяване

Асексуалност – ‘Несамоцелен’ секс – Секс с понижена избирателна пропускливост – Разврат

Поколението на 60те и 70те остана в историята със сексуалната революция, която помете всякакви установени норми и промени представата на света за морал и ценности, 90те са свързвани със СПИНа (т.е. те понесоха последствията на експериментите на предхождащите ги години), нявлязохме във „Века на Информацията” и понятието граници загуби голяма част от изначалния си смисъл . После дойде цифровата телевизия, MIRC, youtube и facebook и бавно, но сигурно стигнахме до нас – Поколението на Другата Крайност.

Ако растеш в среда където всяка твоя нужда е задоволена, а всеки аспект на живота ти се върти около някаква потребност, то не е странно, че един от най-перспективните отрасли е този на психотерапията. Преяждаш – пий хапче за облекчаване на стомашните киселини. Препиваш или предозираш с наркотици – отиваш да ти промият стомаха. Прекаляваш с ‘живеенето’ – някой благ човек те слага на кушетката и почва да те изпразва от помията, която си натрупал в себе си. Изобщо най-голямото умение, с което сегашното поколение може да бъде окачествено, е изпразването – физическо, емоционално, духовно.  Нищо друго не ни се отдава така добре. Най-солидното доказателство може да се намери ако отворите Google и напишете “porn” – излизат над милиард резултата, някои от които искат доста здрав стомах и нерви, за да бъдат ‘смлени’. Може би тук е моментът да спомена,  че принципно аз нямам нищо против порното, но имам сериозни възражения срещу свеждането на всичко до него. Сама по себе си порнографията е чисто и просто форма на изкуство, не форма на съществуване, в каквато я превърнахме. Всички вече знаят как да се шибат, да духат, да лижат, да маструбират с всякакви подръчни материали, но все по-малко хора знаят как да проявяват нежност и обич. Има нещо много грозно и извратено в това. Някой помни ли изобщо изначалния смисъл на секса (не библейския и не биологичния) – не беше ли свързан с проявление на чувството любов? Или поне така съм чувала...”Едно време” е бил измежду нещата, които „се пазят” за един (или няколко) хора, които по една или друга причина са били специални, които са заслужили достатъчно доверие, за да участват в този акт на себеотдаване на другия. „Едно време” определени неща са се пазили за определени хора...Сега, всичко се дава на всеки. Тогава, какво ни остава, за да изразим чувства, по-дълбоки от едната биологическа небходимост? Да...само едно – обратното на ‘даването’. От едната крайност отидохме в другата, единственият начин да покажеш на някого, че е важен за теб, се свежда до сдържането от определени неща. Ако можеш да шибаш всяка в гъза и после да й го дадеш в устата да го поеме (classy, isn’t it?), да лижеш и да духаш на хора, чиито медицински картони не си виждал в живота си, да снимаш домашни порно филмчета досуш като „големите звезди” от Силиконовата Долина на Лос Анджелис, да си правиш домашна колекция или да ги споделиш с широката онлайн аудитория, да поддържаш едновременно отношения с колкото си поискаш хора докато разправяш на всеки колко е специален за теб, да си в нечие легло 5 минути след като си разменил първите си (и най-вероятно) последни думи с този човек без дори да знаеш името им (не че е важно), то...освен да прескачаме границите в обратен ред какво остана?

В общество, в което виден и уважаван политолог като Евгений Дайнов обяснява как класа се показвало като се чукаш на стълбите на Св. Неделя в центъра на София или на терасата на пиано-бар докато заведението е претъпкано зад гърба ви, изобщо за какви отношения може да става въпрос? По стечение на обстоятелствата и лични желания си избрах поприще, различно от порно индустрията, което обаче не е достатъчно само по себе си, за да даде да се разбере на младежите, с които съм общувала, че нямам скрити и неосъществени мечти на актриса от съответния бранш. Кога сексуалните отношения деградираха дотам, че всеки срещнат смята свирката за задължителна прелюдия (as opposed на високото ниво на интимност между двама души, което е всъщност и следва да се извършва след един напреднал етап на опознаване, когато може и да не си надлежно запознат с медицинското history на обекта на силните ти чувства, но се предполага(!), че няма да има неприятни изненади. Същото онова ниво, след което темата за противозатъчните хапчета може(!) да бъде дискутирана и subsequently да се наложи мораториум върху презервативите), стандартния секс като foreplay на аналния (който противно на образа от екраните изобщо не е нещо нормално, камо ли способно да достави удоволствие на жената, от което да изпадне в екстаз) и всички други извращения от екрана за абсолютно наложителни в леглото? Много пъти съм се гледала в огледалото – никаква прилика с Джена Джеймисън, камо ли с някоя друга порно звезда. Не съм и от промискуитетните, така че остава проблемът да е ‘навън’. Е, хубаво, но не се чувствам поласкана когато ми предложат да си снимаме домашен порно филм. Или трябва? Може би това е най-висшият комплимент в днешно време? Да красиш домашната колекция на поредения чекиджия, който се изживява като неоценен Роко Зифреди. Баааах, маама му!  Е това се казва чест! Да се опиташ да ми го набуташ във всяко едно отверстие (и накрая  и в душата) е най-сигурният начин, да ми покажеш, че в твоите очи струвам точно толкова, колкото и всички останали боклуци преди и след мен. Няма да се почувствам желана, нито ценена, още по-малко обичана. На любовта не й трябват акробатики, тя е алергична към аналния секс, срамува се от ATM, доведат ли й трети човек или още повече участници – веднага побягва уплашена, отвращава се когато я картотекират  с всички останали едно/дву/многодневки в порно архив на компютъра, натъжава се и умира от всичко, което й напомня колко маловажна и заменима е. Ако я смятат за такава – защо изобщо си правят труда да я търсят?

И така – добре дошли в XXIв – ерата на необятните възможности, от които Поколението на Другата Крайност черпи с пълни шепи! Времето, в което можете да имате всичко, за което някога само сте си мечтали докато плахо сте изследвали онези скрити, но толкова чувствителни местенца по тялото си в началото на пубертета. Нищо не е off limits – ако един партньор не се навие – няма страшно, има достатъчно, на които възпитанието, ценностите и вярванията им позволяват да направят онова, подплашило пуританско настроените. О, забравих – има само една уловка (разбира се). Цената на това лесно постижимо ‘всичко’ е любовта, уважението, нежността и доверието, които се градят с усилие и време. Вече няма нищо ‘лично’ (буквално и преносно), няма интимност – всъщност какво ли ви обяснявам? Я, по-добре отивайте да си напишете на статуса на Facebook колко яко беше снощното парти, не забравяйте да качите снимка, на която отделяте обилно телесни течности (от което и да е отверстие), звъннете на онази мадама, която с кеф изпълнява всички номера от последното порно на Замунда, като разбира се придвидливо заснемете всичко с домашната камера и после щастливо преглеждайте папката с всички завоевания, които пълнят егото ви, но ви изпразват емоционално и духовно. И помнете – вие сте щасливи и задоволени, защото сте постигнали най-ценното с минимални към никакви усилия (което според новия Пауло Коельо aka. Хорхе Букай е ключът към палатката и като философия идеално се вписва в консуматорското ни общество. Че кой ти има време да ‘гради’ или да ‘влага’ в нещо, изискващо време и старание, пък било то и истинско и ценно?). Изобщо, считайте се за ‘реализирали се индивиди’.

А аз ще стоя встрани и с интерес ще продължавам да наблюдавам как всичко стига до логическия си завършек (за справка – Свещената Римска Империя, паднала проядена отвътре), където това ‘всичко’ вече не е достатъчно и трябва още. Няма нищо, към което да не посегнахте в ламтежа си за слободия и когато you run out of отверстия за запълване (във физически и емоционален план)и  не остане и малко, пощадено от ширналия се духовен ексхибиционизъм, тогава остава само Другата Крайност. Която отдавна е надвиснала като единствена плашеща перспектива...Крайността на неподправено отвращение към всичко, което преди е било възприемано като Свещения Граал. Реалността на едно поколение, довело до съвършенство крайността на безтегловността, в която всички тънем в убийствено безразличие. Човекът на бъдещето – апатичен, асексуален, тотален въздържател и циник – защото няма вече нищо за завоюване, изпробване, разголване (пряко и преносно), пред когото не е останала нито една непрескочена норма или непотъпкана ценност. Но какво ли ви обяснявам, вие и сами ще разберете. Един ден. Когато вече сторенето не може да бъде поправено и няма други алтернативи. И си имаме само тази едничка Друга Крайност. И нищо друго.