любовта се мери в липси

бях малка, много малка, когато баба ми ме взимаше на ръце, притискаше главата ми към гръдта си и ме залюляваше. не казваше нищо, не пееше, а само безмълвно ме люлееше в монотонен ритъм докато не се отпуснех напълно. имаше невероятната дарба да прави това винаги когато се чувствах особено нещастна и самотна или когато тя самата се чувстваше така и имаше нужда от човешки допир.

мина четвърт век оттогава и имах много близки около себе си..или поне те сами се наричаха така. странно ми е как един не се досети да ме притисне и залюлее..