Дайте да изясним едно нещо - фатални грешки няма. Освен тези, които печелят място на лирическия герой в списъка с наградите Дарвин. Но за тях се иска в пъти повече опитимизъм и вяра във възможностите [си], каквито [обикновено] не се срещат в една средностатистическа връзка. Интимните отношения между хората, за сметка на това, са безкрайно поле за изява за всякакви простотии, нито една от които не е (колкото и да ни се струва) непоправима, чак толкова значима, повратна или грандиозна.
Въпреки това болката е истинска. И безверието. И разочарованието. И безпътицата. И горчилката. И начинът, по който сърцето ти се затваря за друг след това. Дория за самия теб понякога. А това, че си 'един от многото', на които се случи същото, изобщо не те топли, даже напротив - прави го още по-непоносимо. Гневът е справедлив, но просто показва детската наивност, с която си влязъл и живял в света на възрастните. Където всички приказки не завършват с 'и се оженили и живели заедно дълго и щастливо', а започват с вицовете за брака; историите на по чашка за рутината и хвалбите за свежата глътка въдух aka. 'the other woman'. Трябва, просто е наложително, всичко, което е било крайъгълен камък на детския свят да бъде разрушено до основи и то от някой, на когото имаш си имал безрезервно доверие. Как би могъл да се научиш иначе? Налага се да научиш неща, които трябва и които не трябва, it's just how life is. Никой не е избегнал тази матрица досега, а като си минеш курса ставаш част от Братството на Дебелокожите Циници. Congratulation. Was it worth it? Too bad, it was never your choice to make. Ever.
The trick is to move on after that. Some people are capable of that. Others are not so adept at coping. Цикленето също е вид движение, дори даже вид прогрес. Щото докато си зает да влачиш остатъците от едни неосъществили се взаимоотношения, припявайки си what could've been и what went wrong, успяваш да развиеш завидно чувство за хумор и (само)ирония. That usually helps you get through [your] life from now on pretty darn well.
И за финал - малко успокояващи думи - всичко се преживява. Дори и онзи момент на болезнен срам, когато целият ти сегашен момент се слива в една размазана бленда на осъзнат шок от начина, по който си се нахендрил (и продължаваш да се хендриш). Той обикновено настъпва когато му седнеш на компютъра, търсейки снимките, които си направихте и на които изглеждате толкова заедно и толкова влюбени и ги намериш в своята си папка, някъде там, между папките на Мария, Силвия, Катя, Гергана, Дани, Деница и така нататък, и така нататък. Само дето снимките му с тях са много по-...хм...(не)интимни или поне така си мисля наивната по детски аз. И те блъсне озореното прозрение, че си имаш работа със сериен колекционер на настоящи спомени, за когото си Папка No.#. А той какво е [бил] за теб е тема на съвсем отделен разговор. Настъпва един от онези удивителни моменти, при които в продължение на една мъчително дълга минута научаваш повече за човека до теб от всички години, които са те сте прекарали [заедно].
Аз винаги съм успявала да се надсмивам над себе си в такива моменти и намирам за особено образователно и свежо, че едно от стихотворенията, посветени на мен (аз съм била муза бе! о_0), се помещава на страниците на една от многото девойки, на които е говорел и писал същите неща по същото време...
You're bad for me
Like Cigarettes.
But I haven't sucked
Enough of you yet.
Nothing is sacred,
And nothing is true,
I'm no one that's nowhere,
When I'm here with you.
Like Cigarettes.
But I haven't sucked
Enough of you yet.
Nothing is sacred,
And nothing is true,
I'm no one that's nowhere,
When I'm here with you.
