Промоционално 'ценно'

По-често отколкото ти се иска се налага да бъркаш в изпразнената си и уморена душа, за да 'уловиш' някой малък полепнал остатък и да го дадеш някому, за да не те обвинят в тотална безчувственост. Хубавото на душата е, че се регенерира точно дотолкова, че да задоволява потребностите на близки и познати и толкова, че да не забравяш за момент колко точно си (се) я ограбил...

Най-ценното винаги се раздава на вересия или се отдава на някакви хора за безвъзмездно ползване. Страхът, че ще го обезценим ако го изтъргуваме води до парадокса, че именно това постигаме с нежеланието си да му сложим някаква (било то завишена или занижена) цена. Фройд може би би заключил, че съм нереализирала се курва - той много ги е разбирал нещата. Само дето спомени остават и не топлят кой знае колко, а действителността се съгражда именно от курвите - добрите момичета не се котират хич. Или само колкото да съшиват разпокъсаните парчета останали между две курви на горките прекарани момчета...И така...

Choose your destiny (if it has not chosen you already)

минало свършено в сегашно продължително

Докосвам тялото ти и ми ставаш все по-далечен и непознат...

Преди докосвах душата ти...и вярвах, че те познавам...

А след това -

the grace, the lies, the fall...

за посмъртни заслуги

Усилията, които полагаш, за да живееш живота, в който си се набутал къде целенасочено, но наивно и къде съвсем случайно, но с гооолеми очаквания, са направо брутални. Разбира се, освен методичното самоубеждаване, че 'така трябваше да се случи' и 'няма друг начин', това включва ежедневната война със самия себе си за поддържане на фасадата, зад която съзнанието крещи от ужас и се блъска до кръв в стената от ледена сдържаност, която трябва да подържаш докато коварно ти нашепва и рисува трудни (но не неизпълними) планове за бягство...някъде далеч, някъде където няма да почнеш 'на ново' (каквото не съществува), но ще си бъдеш ти...и тишината ще е заслужената ти награда...

Обаче ти си отговорен индивид, вече определен брой хора зависят от теб, очакват разни неща от теб, има неща, които ти трябва да (с)вършиш. Не можеш просто така да махнеш с ръка и да изоставиш всичко (can you really?). Пък и не си единственият, който не е получил това, към което се е стремял. Какво пък толкова се е случило? Стига драматизиране...Те другите, защото са щастливи, нали?

И продължаваш с усилията, с актьорската игра (жалко, че не се пробва в киното), с целанасоченото и безмислостно умъртвяване на и без това отслабващия глас вътре в себе си, молещ те за свобода...Не се страхувай от крайната равносметка - за пропилените животи се присъждат посмъртно поне по 3 грамоти. Носи си ги там където отиваме(?) със здраве...