sometimes I simply dream of...

На една изживяна обич

Навярно някога ще разбереш -

а аз отдавна ще съм си отишла...

Като в зима сковани ще сме в скреж,

отдавна няма да сме близки.

Намерих те да те загубя.

Беше мой, но беше чужд.

Ти носеше в покоя само лудост

и в нежността от всеки бе по-груб.

И трябваше да те изстрадам,

за да осъмна по-празна от преди.

Обичах те за всичко дето дадох,

а ти изхвърли, стъпка и сломи.

Минаха години преди да осъзная

защо живееш само с сенки на жени,

за които дори пред себе си не смееш да признаеш,

че никога не си обичал, нито пък ценил.

Така и не успях да забележа преди да стане късно

как край тебе никой никога не е оставал,

а ти със стихове и разкази, и музика осъмваш

за хора дето никога не си познавал...

                                                                             ...(а сам тънеш във забрава)

Заробваше с проявата на всяка доброта,

а се отплащаше с лъжи, жестокост и обиди.

Изискваше, обаче, всичко онова -

което прави връзката стабилна.

Помалко може би успях да помъдрея,

само ме боли онази - Голямата Лъжа,

че 'съм повече от другите за тебе',

че ме разголи и после ме раздра.

Отне ми време и не се сърди -

пред себе си отказвах да призная,

че всеки ден във мен болиш,

че не можеш нищо да дадеш...дори и да желаеш...

........................................................................................................

Оттук насетне ще се чувствам сякаш никога не съм живяла

и миг покой не ще намеря,

защото - повярвай ми -

нарани ме както никой друг не бе успял,

убивайки и истината, на която да се упова отново, няма да посмея...

(Въпреки че няма никакво значение
една последна истина искам да ти подаря
до края, знай, че ще съм ничия -
без посока, минало и бъдеще - ще бягам без да мога никога да спра...)

Getting by (sort of)

В живота винаги идва момент, когато с отчаяна упоритост се опитваме да повярваме и/или поддържаме нещо несъществуващо с цялото твърдоглавие, на което сме способни и с цената на всичко (всъщност в по-голямата си част животът е именно такива моменти, а помежду им има някакъв кратък пълнеж от нещо друго). Прекрасно осъзнаваме, че няма смисъл нито начин, но някак си успяваме да потискаме безнадеждността на ситуацията достатъчно дълго, за да се се 'потопим' в целенасочената, методична и изтощителна дейност на пренасяне на вода в кофа с пробито дъно, за да се опитваме да напълним нещо си...Странно - а в лагерите на ГУЛАГ това май беше ползвано като психологическо мъчение. Уж историята беше задължителна в училище...

Май сме генетично обременени със склонност към самоунищожение - фина, изящна. Лесно е да прокараш бръснача и да вземеш топла вана, да отидеш в някое стрелбище и докато ти сменят мишените да си пръснеш мозъка, да се нагълташ порядъчно с хапчета и алкохол или просто да се метнеш от някоя сграда или мост, обаче.....

обаче....в основата на човешката природа винаги ще си остане стремежа към красота, към възвишеност и поетичност (забележете - само стремеж. Защото дори само в момента когато се доближим опасно близко до това да създадем или притежаваме нещо красиво, в миг единственото, което желаем е да го унищожим и съсипем. Не сме създатели - това е работа на някой друг). Поради този стремеж хиляди, милиони хора избират другото самоунищожение - емоционалното, духовното. Иска се голямо постоянство, воля и непоколебимост, за да се самоунищожаваш с години, с векове...Бавно, неумолимо, жестоко и с удоволствие. Има някаква красота в това...

Dreaming about your own demise (often) is the only thing that gets you through another day..another year...your life.

In a nutshell

Charlotte: I'm stuck. Does it get easier?

Bob: No...Yes. It gets easier.

* Scarlett Johansson to Bill Murray in 'Lost in Translation' - a movie where the loneliness, longing, sadness, melancholy, alienation and despair are palpable - as they are in real life.

and the most beautiful and real video to an even more beautiful and truthful song: