Години след като го гледах проумявам защо прословутата реплика на Ал Пачино 'vanity is my favourite vice' беше съчетана с толкова злокобно-дяволита усмивка. Постоянно забравяме, че законите, на които е подвластна природата, важат с всичка сила и за нас. Най-елементарните неща са най-унищожителните стихии - вода, огън, вятър. А при хората - егото. Всички вярваме, знаем, убедени сме, че сме специални, въпреки че всичко, което вършим и което ни се случва единствено и само доказва колко посредствено и придвидимо е всичко, на което сме способни. Няма one-of-a-kind любов, предначертани пътища и скрити с таен смисъл и поуки изпитания. Има ни единствено нас - толкова глупави и маломерни, че изпитваме неотложна необходимост да компенсираме незначителността на собственото си битие, убеждавайки се всеячески, че 'има причина да сме тук, било е писано да стане еди-как-си' и т.н. Всеки път знаем много добре какво ще се случи и всеки път съвсем умишлено го игнорираме заради егото си. Защото с последното неочукано парче от него вярваме, че 'при нас може да е по-различно'. Няма значение, че всеки преди нас опитал се да преплува планинско езеро е потънал под ледената му повърхност, ние можем да оборим законите на физиката, да надхитрим собствената си биология, да бъдем 'изключение'. Същите сме и в любовта - няма значение колко разбити сърца е оставил човекът, в който сме се влюбили, след себе си - сигурно ще пощади нашето. Няма значение, че е буря, която потапя всички кораби, може би ние ще бъдем неговия пристан. Може би, може би....а в действителност сме поредната забила нос към дъното лодка, която можеше и да се спаси ако беше обърнала навреме, но...красотата е именно в това, че изборът си беше наш - както винаги е бил.
Някои може би ще си помисли, че съм изключително нещастна от това прозрение. Напротив - преди обвинявах и кълнях живота за всичките ми несгоди (не Бог - откровен атеист съм, но за това - друг път) и гниех в безсилието и яда си срещу...срещу нещо, което съществува извън думите, извън нас и всичко останало. Дори Дон Кихот е имал повече успех в нападението си над вятърните мелници - те поне са били нещо конкретно дори и да ги е 'виждал' различно. А сега изпитвам лека меланхолична тъга и възхищение пред целия ред, на който е подчинено всичко съществуващо. Успокоява ме жестокота неумолимост на законите, които (противно на това, което много хора смятат) важат за всички. Намирам утеха и сигурност в осъзнаването, че благата са еднакви за всички и разликата идва единствено от реакцията на всяко същество. Може да има красота и в момента на най-грозно падение - рядко при човека, той е слаб и се гърчи от ужас в лицето на неизбежния си край; красотата се вижда най-ярко и може да се усети физически в гордия поглед на животното, издъхващо в хищническата паст - без молби, без пазарене, без съжаление. Защото дори когато случайнотта се намеси и остави своя отпечатък, отново наш е изборът как да приемем това, което се случва...
Съществува един термин, въведен за опити с животни в лабораторни условия - 'learned helplessness'. В общи линии означава, че ако достатъчно дълго ограничаваш животните в определена насока, накрая те ще спрат да постъпват по даден начин, защото ще 'очакват провал' дори и препятствията вече да са махнати (а ла Приказката за порастналия слон вързан със синджир за един малък кол). Обаче осъзнавате ли кое е най-важното, което ни казват тези примери? Животните 'се учат' от неуспехите си - ако няколко пъти натиснат даден бутон и им пуснат ток, ще престанат да го натискат; ако няколко пъти минат по път, което води до задънен изход, повече няма да се върнат оттам. И още повече - те се учат от 'колективния неуспех' - ако някоя антилопа се заблуди и отиде в дълбокото, преминавайки реката, никоя друга няма да я последва, мислейки си 'нищо, аз може да улуча подводен камък и да мина'. А какво можем да кажем за себе си? Всеки неуспех - наш или чужд -единствено и само засилва желанието ни за повторен опит, защото 'този път може да е различно'...
дори в падението сме безнадеждно жалки...
