защо ми причиняваш това?

Лежа и гледам празното място до себе си. Не искам да се прибираш. Толкова ми е спокойно и се чувствам сигурна. Всяка частица на тялото ми вибрира с осъзнаването, че ако никога повече не те видя това, вероятно ще е най-добре и за двамата.
Затварям очи и се опитвам да заспя. А всъщност броя минутите до твоето прибиране. Неусетно задрямвам, но винаги се будя по часовник около мунута и нещо преди да отвориш входната врата. И разбирам - обречена съм да не мога да спра, да те искам. С всичкото си 'аз'. Избягах тъй далече от теб, изгорих всички мостове (или поне така си мислех) и пак не успях  да се спася. Намери ме. За да ме доунищожиш. А аз те обикнах още повече за което.
Влизаш в стаята и въвличаш всичко в хаос отново. Около тебе нищо не може да замре в покой дори за минутка. Ако само знаеше колко обичам тишината, но се отказах, но се отказвам от нея за теб, щеше да имаш бегла представа какво означаваш за мен. Докосвам те, говорим си, а ми е толкова самотно, че чак ми се вие. Физически ме боли. Де да можех да преборя зависимостта си от теб.