по принцип, а и в частност не съм фен на масово употребяваната музика, създадена в Тависток за опиум на масите, но има една песен, в която прозира цялата трагедия на човешката безпомощност и невежество.
помня как бях още дете когато я пуснаха по телевизията с новината за смъртта му и без да съм го познавала, и без да има значение плаках тогава. плача и сега, всеки път щом я чуя. това е един от най-човешките текстове писан някога. писан от човек, който е знаел, че краят [му] наближава. хората винаги знаят, това научих в последствие. и чак после започват да си дават сметка за някои неща. за всичко всъщност. и за нищо.
