един познат ми показа Facebook страница в памет на негова съученичка от гимназията, която е починала от рак. беше видимо развълнуван от милите думи на роднини, близки и приятели, които се надпреварваха да изреждат прекрасните й качества, да споделят общи снимки и спомени за добрата й душа и чиста съвест. Докато бегло и по диагонал четях коментарите го попитах от кога не я виждал и/или говорил с нея. Предсказуемият отговор беше - 'от бала'. Почудих се колко от хората, които бяха писали, че е била 'невероятен човек и всички, в чиито живот е била, са щастливци' са я видели за последно на завършването и ми стана грозно и тъжно... Сетих се за думите на Милан Кундера - 'преди да ни забравят ще ни превърнат в кич'. Обзе ме неописуем страх, че някой добросъвестен близък или осведомен бивш съученик няма да пропусне да създаде уважителна страница на Стената на Човешката Жалкост и за мен като му дойде времето. Нищо, че не сме се чували с нито един от тях от преди бала (на който придвидливо не отидох). И за мен ли ще пишат, че съм била 'особена, с болка в сърцето, за която не съм искала да говоря, но иначе добър човек като я опознаеш'? И то все хора, от които преживе не съм видяла нищо добро...или изобщо не съм видяла каквото и да е...
Само от това ме е страх. От хората, които не ме познават. И които ще пренапишат живота ми.
всъщност, аз никога не съм искала от теб да ми повдигаш планини, а просто исках да ми дадеш сили да ги изкача. но няма значение - още едно нещо, което остана неразбрано между нас...
всички мъже в живота ми са ме обвинявали в едни и същи неща. всеки път е все едно четат от предварително изготвен списък: била съм затворена, мълчалива, цинична, дистанцирана, студена дори, отсъстваща; добра и мила, но непоказваща го достатъчно често винаги слушам присъдата си със спокойствие и си мисля - "Когато отдавна е минало полунощ и тиквата е все още тиква; стъклените пантофки са гумени галоши и няма никакви изгледи за никакъв бал, защото все още си до лакти и колена в прахта пред огнището и лъскаш...пода - малко трудно вместваш романтиката в дневния си режим."
и да - не ми е приятно да ме прегръщаш след секс; мразя да си играят с косата ми; не обичам да деля завивка и моята половина от леглото си е моята половина. въпросът е - ти защо държиш да се намъкнеш във всяка частица от съществуването ми и да го 'маркираш'?
с мен получаваш някого, на когото можеш да разчиташ безрезервно и в 4 посред нощ и в 6 сутринта, и в 3 наобяд; който винаги ще сложи твоя интерес пред своя, но без никакви от ония типично женско-обожателни гъзолизания, които са балсам за мъжкото его и за които силният пол планини вдига (не само) и изхвърля от живота си хора, на които наистина може да се разчита. другото, се оказва, не се котира в днешно време..
- Не разбирам защо се държиш така. Нима имаш по-близък човек от мен? Спим в едно легло, за бога... - Аз нямам близки хора се оказва. А спането в едно легло пък изобщо не е мерило за близост. Иначе всички one-night stands щяха да са направо едно глобално щастливо семейство. - Защо си толкова harsh? - Защото ми писна да съм при другите в техните нужди и сама в моите. Всеки да го духа както може. А ако не може, да се научи! Има достатъчно материал по темата...
