зрялост

Необходими са години и много опит преди да осъзнаеш, че по-често най-правилното решение е да пратиш някого на майната си вместо да губиш и своето и неговото време в обясняване защо и как те е наранил.

Най-здравите връзки са в Стокхолм [middle]

Гледа ме в очите и ми повтаря до безобразие, че ме обича и че нямам основание [вече] да му нямам доверие. Вярвам му. Мъжете са странни птици - винаги мобилизират всички налични сили и средства да спасяват връзката, когато [вече] няма нищо са спасяване. Всякакви опити да им го обясниш учтиво (а и не дотам) само ги амбицират още повече. Тъжно е. Много е тъжно да гледаш как някой полага усилията, които е трябвало да полага too little too late, а като капак на всичко ти излизаш виновна, че и не можеш да го оцениш на всичкото от горе. Нищо, че много неща са непоправими; нищо, че закъснението е ужасно голямо; нищо, че извинението и съжалението не изтрива спомена за измяната - ти си длъжна да простиш. И най-вече - да се прехлснеш пред отчаяните му опити да замаже положението и да скърпи к'вото там е останало [if anything]. Чудя се - някъде другаде в живота пишат ли оценки за добро желание и прилежно старание или само за конкретни резултати? Както и да е...

А той продължава да ме гледа и да повтаря, че ме обича и съжалява. Преди ме гледаше също толкова съсредоточено и повтаряше, че ще се вижда когато и както поиска с бившата си, а аз да бъда така добра да отида на майка си в гъза, за да не му се бъркам в неща, които не ме засягат, защото тези хора ще са по-дълго в живота му от мен. Вярвах  му. Междувременно накара друга своя бивша да ме 'проверява'. Е, аз издържах проверката, както той се опита да ме утеши, но в процеса на печелене на неговото доверие, той изгуби моето. Според него в това няма логика. Според мен съм си губила времето нееднократко в опити да му го обясня. More often than never it's easier (and preferable) to walk away than what you have to say. А човек никога, ни-ко-га не трябва да хаби думи за някой, който няма да го оцени и в отговор на това, че е наранил, ще каже 'какво толкова се е случило'. Технически - нищо, слънцето продължава да изгрява и да залязва; хората се раждат, женят се, развеждат се, умират; сезоните се сменят, а поредните взаимоотношения са разбити. How trivial...

Да простиш е човешко, да забравиш - не. А да погледнеш някого с доверие и да му отдадеш душата си след като я е изчукал [вече] веднъж би било простотия in a class of its own...Ако беше възможно. За щастие не е. Издънителите се хора го наричат 'злопаметност'; тези, с които са злоупотребили с благодарност осъзнават, че е остатъчен инстинкт за самосъхранение. И все пак човек е приспособяващо се животно, а в съчетание с прословутото човешко малодушие, ставаме способни на неизследвани висоти на жалкост. Идеализмът се лекува по-лесно от грип, по-трайно също - всички се кълнем първоначално, всички се заричаме, всички (си) обещаваме, всички вярваме. После е ясно. Въпросът не е дали ще се сблъскаш с реалността, а дали ще си извадиш главата от задника и ще я приемеш. Хората като мен, които са достатъчно страхливи и уморени да започват 'отначало' каквото и да било, удобно избират да циклят в отношения, които не са съществували никога. Да живееш в сянката на постоянното 'ако' (да се чете с ударение на Ото, въпреки че и на Ато май е уместно). What could have been if:
a) he cared enough
b) we had gotten it right
c) he hadn't betrayed me
d) all of the above
Трябва много да се мразиш, за да си причиняваш това on a daily basis. Или да си много уморен. Или и двете. Все тая. Да се оглеждаш всеки ден в очите, чиито поглед те кара да се съмняваш в собственото си съществуване. Нечовешко. Да споделяш дом с човека, който го разруши. Да слушаш нежни любовни слова от този, заради който не вярваш в нищо от това. Защото имаше време, то обаче отмина. Когато беше времето да слушаш такива думи, вместо тях слушаше псувни и обиди. И свикна. За какво са ти излияния на обич сега? И без друго вече не знаеш какво да ги правиш.


Всяко нещо има  стойност в точно време и на точно място. Хората, които го осъзнават, живеят живота си, защото своевременно се освобождават от изчерпали се взаимоотношения, от които са взели каквото им е трябвало. За останалите остава удоволствието от това да прекарваме живота си в перманентен цикъл (душевен, другият поне трае максимум 5 дена на месец). С малко математика и бърз преглед на 99% от любовната поезия, проза и песни, посветени на това възвишено чувство, става ясно, че съотношението на преживели спрямо циклещи е в силна полза на вторите. Всеки има в живота си един специален човек, който го е научил да не вярва, да не се доверява, да не се раздава, да не се привързва, да не обича твърде отдадено и твърде много. И е толкова просто: искаш да живееш живота си, да се радваш и да (се) преоткриваш - просто си отиди, вината никога не е била у теб, просто трябваше да се научиш като всички останали. Вече си свободен. Да останеш е безсмислено - няма да намериш каквото търсиш, нито каквото очакваш - то никога не е било там. Ако си достатъчно твърдоглав и решен след време ще го разбереш...Безсънието, цигарите и разходките в 2 и 3 и 4 посред нощ, отчуждението, писането на десетки постове на една и съща тема с леки вариации, тъгата, неспособността да живееш със самия себе си заради слабостта, която си проявил - всичко ще ти крещи каква чудовищна несправедливост извърши спрямо себе си и как дори не можеш (вече) да събереш сили да я поправиш. И всичко, само защото беше убеден, че можеше да изиграеш губещата ръка по печеливш начин.


Единственото по-важно от способността да се привързваш е способността да се 'отвързваш'. Зависимите хора са много тъжна гледка. Колкото е човешко да се стремиш към свобода, също толкова ни е присъща и една привързана зависимост, заради която more often than never живеем със спомена за близост, без самата нея.


Най-забавното в цялата история е как ми повтаряш, че трябва да надживея тези неща. Аз ще ги. Но за целта трябва да съм много, много далече от теб. Ти ме (ни) отдалечи емоционално, сега (ни) остана да го направим и физически. Всяко нещо с времето си...

Много често е по-трудно да си отидеш отколкото да останеш. А самозаблудата и падението също са занимания and they keep you rather [pre]occupied.


p.s. Когато все още правеха качествена музика имаше една много попълярна песен с още по-популярен клип на Бон Джоуви - 'Always'. Тогава докато всички съученички въздишаха по ранимата мъжка душа, написала такъв яко лиричен текст и по готиния батко с разбито сърце в клипа, само аз дръзнах да изразя възмущение от къде на къде ще се пее 'try to understand - I've made mistakes, I'm just a man' на фона на някаф дрисльо нагънал сестрата на предполагаемата си голяма любов (ако следваме сюжета). Баааси наглостта. На каквото съм се присмяла - все ме е стигнало...и в пъти по-цинично и по-педераско. Talk about irony.

за да си отидеш трябва да си бил желан

Има нещо зверски скапано в свят общество, където непознати хора са способни да изпитат повече любов и да проронят повече сълзи за едно дете от собствената му майка. But that's just how life is, huh? Не ни е писано да оправяме каквото и да било, защото няма нищо за оправяне. Някъде някое дете умира в леглото си без да дочака майчина ласка; другаде една котка се връща последователно и многократно в пожар с обгорени нос, очи и лапи, за да извади всичките си котета; междувременно другите се чукат, лъжат, ограбват, изоставят, разлюбват, изневеряват, нараняват, изнасилват, убиват, умират и раждат. И с цялото извращение, на което сме способни, вярваме, че именно онова, което взимаме насила - ни се полага по право.

Опитвам се да определя кое е по-ужасно, но не ми достига капацитет - нощ след нощ да плачеш самотен, уплашен и изпитващ болка, но никой да не отговаря на отчаяните ти опити да привлечеш внимание или да успееш да накараш някой да те забележи дотолкова, че да вкара юмрук в изкривеното ти от агония детско лице, за да спреш да дишаш изобщо. Циникът в мен намира второто за по-приемливо, колкто и грозно да звучи - то поне е подсъдимо и лесно доказуемо (все едно присъда post factum makes things right, but anyway). С тъга, обаче, осъзнавам, че първото се случва далеч по-често, а границите са толкова размити, че дори да бъде забелязано навреме, нанася непоравими щети. И не мога да го приема. И не искам. И не намирам нищо borderline humane в нас като вид, за да повярвам, че сме способни и на добро. Не и когато човек, безцелно сърфиращ из глобалното кошче за отпадъци в 3 посред нощ, е способен да изплаче повече сълзи за едно убито дете от майката, която най-вероятно е знаела, че то умира. Колко струва един  живот? 3те живота, които спасих от улицата ми излизат точно 70лв.на месец без годишните ваксини и хапчетата за обезпаразитяване на 2 месеца. Даренията, в това число дрехи и обувки, които годишно правим с приятели за домове за изоставени деца, не вярвам да възлизат на повече от 200лв. Това би трябвало да успокоява съвестта ми, нали? Аз мога да отделям периодично 100на лева за животните в Богров, мога и да храня няколко пред блока, мога да не ощетявам собственото си семейство и мога просто да работя повече извънредно, за да заработя парите необходими за всичко това. И мога да страдам за непознати деца и животни. И да се натъжавам от хора, подминаващи връзката между това да причиняваш болка на животно и на човек.

Кола маска всеки месец - 40лв. Педикюр и маникюр - 50лв. Дрехи рядко си купувам, по-скоро ми е неприятно като занимание. Това е моята 'лична' статистика, а тази на приюта е такава:

 

Майките, с които по принуда делим площадки, биха си ударили гъзовете в тавана от радост да знаят, че има места, където прибират и държат тия ужасни гадове от улицата. Само дето концепцията, че трябва всеки повече хора да отделят дори минимални средства, за да съществуват тия подслони, им е крайно чужда. Изобщо, аз така и не си научих урока по социална етикеция - оказва се, че е приемливо хората около мен да се възмущават като видят как оставям кучето да си навира муцуната в ръцете на детето ми, а е крайно неуместно аз да се учудвам от поредната психопатка, която си дръпва с писък детето от кучето, което водя вързано на каишка на 10 метра от нея. Oh well...

Както и да е. Нямах намерение да засягам тази тема, направих го единствено, защото вече трети ден гледам снимката на малкия Патрик със семейното куче надвесено над него...А после тази на майка му. И знам, че е факт. Виждала съм го, виждам постоянно как животни показват повече човечност от хора, но не съм сигурна, че искам да го повярвам. После осъзнавам, че нямам избор. Ужасно сме заети - да гледаме порно, да ходим до мола, да привлечем нечие внимание, да си купим точно тия парцалки и да отидем в точно тоя 5-звезден хотел, за да изпитаме съпричасност към друго същество. Ако нещо се случва, то си има причина за това - нали сме разумни и интелигентни - нищо, че в Китай и Индия все още убиват неродени и новородени момичета; нищо, че влиятелни особи чукат малки момченца; нищо, че жените продължават да търпят агресия под физическа, емоционална и психическа форма, за която в 99% случаите 'те са си виновни'; нищо, че според официалната порно статистика 'нормалното' порно не се котира вече и най-популярните жанрове са [в този ред]: lesbian, gay, shemale; нищо, че родители оскатяват децата си, за да изкарват повече пари от просия. Е, не струи ли класа от вида ни, а? Как може някой изобщо да се съмнява в превъзходството на човешкия вид над всички останали? (бел. ред. мен лично ми стига като доказателство фактът, че прасето си ползва отверстията по предназначение без да си навира всичко, изникнало на пътя му в тях, за да заключа, че това е признак на разум и автоматично да го сложа над жалката човешка сган, but that's just me.)

Има само едно единствено нещо, което само по себе си, ни праща на дъното на живата и неживата природа - всичко в човешкия свят е условно - любовта ни, омразата, гнева, приятелството, одобрението - всичко. Грозното е, че дори и при задоволени желания и нужди, пак рядко гарантираме обичта си на някого. За безусловна такава избщо не може да става дума, не и в нашите познавателни способности.

Затова децата ни растат с необрижвани и необичани души и се превръщат в отчаяни самотници, които тъпчат да (се) запълнят...Затова не се впечатляваме от новини за убийства и кланета - всеки човек е 'убит' много преди да умре физически. Затова изпитваме необходимост да гледаме чуждото унижение, чуждата болка и нищета и да знаем, че другите страдат - защото това ни храни. Дори паразитът има нужда приемникът му да е в (относително) добро здраве, за да преживява там възможно най-дълго време. Но не и ние. Ние се нуждаем само от пълна разруха, от тотално опорочаване и скапване на всичко. 

И насред цялата тази помия се случва да прочетеш за един от много серийни убийци, който започнал с невинно забавление, състоящо се в това да чука лебеди и да им реже гърлата в сюблимния момент, защото предсмърните им гърчове правели оргазма му неповторим. Nothing wrong with that. По някое време, от незнайни съображения, минал на момченца после. Kind of restores your faith in the human kind, doesn't it?

Егоистично ще се върна към темите за предаденото си доверие, потъпканата си чест и пропиляната любов, ще продължавам да тъжа за (относително) неприятното детство и още по-неприятното си юношество, защото от жалката височина на смешната ми пясъчна кула те изглеждат твърде големи и важни.. А също и няма как да знам...Никога няма да знам какво е да не си усетил никаква ласка, да си познал студ, глад и болка от първите дни на живота си, да си прекарал всички вечери след лош сън в тишина и тъмнина без утеха, да си срещнал само тормоз и агресия на вопъла си за близост и обич, да си дошъл, стоял сред и изпратен с болка без да си познал ни-що друго. И всичко това само от 'близки' хора..Да бъдеш изхвърлен като непотребна вещ без време, защото всички останали поне имаме време да порастем преди да започнат да ни отхвърлят. И въпреки че детството ни се явява нещо като гратисен период, през който сме (относително) защитени и обгрижвани, рядко има човек избегнал разочарованието и болката на самотността и липсата на обич. Но и аз, също както милиони други хора ще живея живота си, сляпо вярвайки, че проблемите ми са сериозни, че не съм заслужила нищо повечето от нещата, които са ми са се случили, че не е честно да съм била наранявана (баси, дори ми е трудно да напиша тази дума на фона на това, което едно едногодишно бебе е изпитало) толкова пъти и колко труден е животът като цяло. А междувременно тях ги няма, били са тук толкова за кратко, че е трудно да се каже, че са оставили каквато и да е следа. Завиждам на хората, вярващи в...нещо. Аз не вярвам в нищо и това ме плаши. Но реалността ме плаши повече от всичко останало. Всички идваме на едно и също място, каква причина имаме да вярваме, че отиваме на различни - и палача и жертвата, и садиста, и наранения, и жестокия, и състрадателния, и непораслото дете, и педофила, и всички останали...

Най-тъжното е, че нашите разочарования са осъзнати. Ние винаги избираме съзнателно на кого да се доверим и кого да отблъснем. И дори след това се сърдим другиму. Детето няма избор освен да вярва на родителя си, дори и насред болката, дори и отблъснато - неговите ръце пак ще се протягат за прегръдка към този, който го наранява.

Всички прекършени животи have something in common - били са оставени да порастат достатъчно.Всички останали са просто статистика.