in a lifetime you get two things that are just yours

Великолепен в простотата на истинността си, Екзистенциалзимът на Хайдегер, има само един, малък, неволен пропуск - 

Не само смъртта ни е невъзможно да бъде споделена с друг и е "най-собствена" и лична.

Празнотата в нас също...

Приказка за хора и лебеди

Любовта не е сред силните страни на хората. Някак си ни убягва нейното истинско значение и успяваме само да се концентрираме върху повърхностните й проявления с лееко задълбочаване тук и там. Но ние не я разбираме нито на емоционално нито на интелектуално ниво. Чужди сме на собствените си чувства....

Самотност в прегръдка. Самота до друго топло тяло. Нежност, която заробва и причинява болка. Общуването между хората рядко става мост за каквото и да е - то почти винаги си остава просто вопъл за близост и нищо повече. Защото ние не можем, не успяваме да сме си близки. Затова и след секс често се чувстваме дори по-изпразнени (pun intended) и чужди на хората, с които сме търсили близост. И хукваме към следващия, вярвайки, че с него 'ще е различно', ще постигнем онази излюзорна интимност и свобода на съществуването си. Човешката любов е една гротеска  - вярно, играна (понякога) с искрени и наивни намерения - но оставаща си жалка пантонима на ограничените възможности...Любовта е истинска когато е one-of-a-kind, дълбока, значима и незаменима и ние знаем това. Нали се прехласваме пред 'лебедовата вярност', превъзнасяме моногамията и издигаме в култ девствеността. Но има една много тъжна истина - ние не правим това, защото наистина го вярваме, а точно обратното. Изправени лице в лице със слабостта на всичко, в което вярваме (че обичаме силно и неповторимо, че можем да сме 'верни до гроб'), единственото, което ни остава да направим, е да се (само)убеждаваме в нещо, което отчаяно искаме да бъде истина. Ние не искаме да сме 'първите' на някой, защото това действително е толкова важно за нас, а от страх, че това, което получаваме може да бъде и е давано на всеки друг. Това смъква нашата 'ценност' (поне в собствените ни очи. Светът рядко се вълнува от нечия скромна персона). С моногамията е същото -потенциалът за изневяра не е страшен, защото ще ни заболи от това, че любимият е потърсил близост другаде, а защото означава, че близостта, която ние му даваме не е нищо особено. Болката, която обаче той ще ни причини, ще  бъде неповторима и заради нея ще го помним винаги, преживявайки я отново и отново. Красотата на така мечтаната любов, магията на споделеността и чарът на откъснатостта й от останалия свят не е присъща на хората. Дори поезията (създадена от човека) си служи със сравнения като 'лебедова вярност', 'лебедова тъга'. Да сте чували 'човешка вярност'? Такава просто не съществува...


Някои твърдят, че способността да говори издига човека в еволюционната стълба. Това от биологична гледна точка може и да е вярно, въпреки че силно се съмнявам. Но дори да приемем, че е неоспорима истина (for the sake of the argument), едва ли има съмнение, че по отношение на емоционалната стълба ни праща много надолу в класацията. Единственото, което произлиза от възпроизвеждането на думи, е способността да се лъже. Да говориш означава да лъжеш. Иначе животните също 'говорят' помежду си - с какво хъскането, гукането, съскането, мяукането, лаенето, блеенето са по-различни от човешкия език ако водят до същия резултат - осъществяване на комуникация. В много отношения дори тяхната коуникация е много по-съвършена, защото е и междувидова, т.е. те се разбират дори и да комуникират на 'различни езици'. Дали един китаец и един немец биха постигнали по-добри резултати, всеки говорейки на собствения си език? Животните не говорят като нас, просто защото нямат потребност да лъжат. Лицемерието, предателството, завистта и злобата са човешки качества. Ухажването, 'гнезденето', териториалността са животински качества, които сме копирали и нескопосано се опитваме да възпроизведем. Разбита, формулата изглежда по следния начин:


Животното показва на партньора си, че тяхния съюз е значим и единствен.


Човек казва на партньора си, че техния съюз е значим и единствен.


Но лебедът действително спазва 'уговорката', доказвайки предаността и привързаността си с обич до гроб и безмълвна мъка, водеща до собствената му смърт при евентуална загуба на партньора. Той не решава в даден момент, че любимия е крайно недостатъчен, за да потърси (и намери) същото с друг (let's not kid ourselves ;) Дори и дебелата и богато илюстрирана Кама Сутра предлага ограничен брой начини да 'обичаш' някого, така че едва ли някой може да открие нещо толкова неповторимо у следващия си партньор); не преценява, че трябва да пробва някоя друга дупка, за да 'има' партньора си навсякъде; не му се приисква да потребява изделия от гума, пластмаса, латекс или друго (не) по предназначение...Не изпитва потребност да 'говори' на този, който е избрал за цял живот, уверявайки го в силата на чувствата си. Той търси и намира някой, с когото да мълчи. До края.Силно и отдадено...


 А хората сме царе на думите. За да уверим обекта на силните си (и не чак толкова) чувства, ние ще прибегнем до всичко налично и познато на вида ни - музика (колко двойки 'си имат песен'), поезия (колко нереализирали се поети са 'посвещавали стихотворение на възлюбената'), литература (колко очарователно наивни младежи са сравнявали чувствата си с тези на Ромео и Жулиета), дори история (колко пламенни индивиди са се кълняли в силата на любовта си, убедени, че заубят ли я, губят и живота си, осланяйки се на примера на Клеопатра и Марк Антоний...само дето забравят, че преди това тя беше с Цезар и поумря не толкова от мъка по загубата на любимия, а по краха на 'империята' си ама карай). Обаче докато превъзнасяме, убеждаваме в, изтъкваме, говорим за нашата любов, забравяме, че продължаваме да гледаме порно (междудругото човекът е единственото животно, което наблюдава други животни по време на полова игра (от своя или друг вид - всекиму според предпочитанията о_0 )), да бъркаме дупките intentionally, да използваме гума, пластмаса и други мат'риали в интимните си игри и да сравняваме всеки партньор, който сме 'имали' с другите - какво е правил, какво не е искал да прави, как се е представил и т.н. Няма нищо, което да можем да дадем само на един единствен човек освен лъжите си, а те са много и са приятни за ухото - 'Ти си ми първия/та', 'С него/нея не съм правил това', 'С друг/а не съм се чувствал така' и т.н. Очарователно плоски, но човешкото его е готово да повярва и на най-големия абсурд, стига да му е изгодно. Но най-големият проблем идва от зловещото съчетание на човешкото его и жестокост - във всяка връзка втората започва да ескалира пропорционално на нарастването на егото и да поставя все по-безумни изисквания(!) към другата страна, които първоначално са били само плахи фантазии. Гледаш филми, в които професионалисти правят какво ли не и вече не ти се вижда толкова нередно да поискаш от девойката, с която си, deep-throating досущ като професионалистка. Е, болката, задушаването и напъните за повръщане са незначителен страничен ефект. Пък и с времето ще изчезнат - виж на тия от екрана как добре им се удава :) Пуснала ти е отпред (от кога отдаването почна да се дели на 'отпред' и 'отзад'?!) - вече не е достатъчно, трябва да я 'имаш' нявсякъде, за да задоволиш жалкото си его на нещастен комплексиран чикиджия, който не може да обича партньора си такъв какъвто е, без да го омърси и принизи до собственото си ниво (трудно е да обичаш и да уважаваш някого пълноценно. Ако му причниш дори малко болка, това ви 'сближава' и го прави не толкова чужд). Пуснала ти е вече навсякъде? Сега остава да го заснемеш и съхраняваш в личния ти архив на помия, който грижливо си подреждал години наред. Congratulations! You've scored big time!

В своя stand-up comedy Крис Рок казва, че трябва да се сърдим на предишния партньор на сегашния си, защото той/тя е отговорен за предпочитанията му/й. А според мен единственият виновен в случая е човешкото малодушие и неспособност да обича без да се стреми към налагане и заробване. Ако предишната ти партньорка си е завирала езика в гъза ти, давала ти е редовно да я чукаш в нейния, да й го даваш в устата след това, да я снимаш докато го правиш и да се празниш мазно върху лицето й накрая - това не е мой проблем. Само твой е, пич.  Да ми изтъкваш като аргумент как понеже си 'правил еди-какво-си' с някой е повече от достатъчна причина да го правиш и с мен е изключително деликатен и учтив начин, да ми кажеш, че за теб съм същата като предишната и същата като следващата. А да седиш да ми обясняваш как 'когато двама човека се обичали не трябвало да има никакви граници в секса' е най-жалката глупост, която можеш да сътвориш. Ами като няма, дай тогава да взема един дебел, черен strap-on и да те почвам, а? О, извинявай, забравих - логиката ти е еднопосочна, т.е. важи само когато на жената трябва да й влиза. Всичко друго е unacceptable..Можеш ли да ми спелуваш ком-плек-си-ран? И какво изобщо се занимавам да ти обяснявам какво е важно за мен примерно? Нежност, топлота, сигурност. А той ми вика ' Не разбирам'. Няма и да разбереш. Затова не ти обяснявам кой как ме е докосвал преди теб и ти казвам, че размерът няма значение (за мен. Се ми е тая дали ти е 10 или 15 или 20. Се едно математик не съм и не засичам с линийка). Забележи думата, която използвам -'докосвал'. Не чукал, не вкарвал, не мачкал, не лизал, а докосвал (feel free to look up synonyms). Защото ако има едно единствено нещо, в което да се доближаваме до това да сме уникални и незаменими - то е в начина, по който желаем човека до себе, а оттам - в начина, по който го докосваме..

Поне си имаме една истинска и силна емоция, в която няма лъжа и повтаряемост - мъката ни. Човешката мъка е най-красивата емоция, на която сме способни. Странно е, но често я бъркаме с любовта и затова си мислим, че и любовта е красива, но това е често срещана заблуда...Ние чувстваме пълно и отдадено само в болката си. Тя е най-съвършената ни емоция. Досущ като лебеди, които в своята любов са единствени на света и я изживяват с цялата си същност, където всеки е струна, трептяща под допира само и единствено на любимото същество. Но при нас не е така - ние 'трептим' под допира на всякакви хора - такива към каквито имаме силни или не чак толкова чувства..дори и към такива към каквито не изпитваме нищо. И после страдаме заради самотността си. Не можем да сме верни на един човек дори в мислите си, а пишем епоси за любовта и възхваляваме девствеността и моногамията.

Повечето хора мислят, че съм cold-hearted and mean...но аз никога не оставам безучастна пред проявата на онази - истинска и дълбока нежност, неприсъща на хората. Или пред онази истинска и всепроникваща жестокост, неприсъща на животните...

 To each his own

п.с. по отношение на задоволяването на човешкото его и ескалирането на извратеността на глупостите, които е в състояние да сътвори, за да намери точката си на засищане, привеждам като пример последния вид секс known to mankind  (засега. хората са доста изобретателни - все ще измислят още нещо след време) - да ти изчукат душата.  Нали ви казах - след дупките и 'покоряването' на материята (макар и понякога буквално и преносно фекална ;)), когато егото крещи все по-незадоволено отвсякога, остава единствено да преминем и в света на (не)одухотворената такава. А да изчукаш нечия душа - не знам...The pain is one-of-a-kind. (Naturally) I assume so is the pleasure...

п.п.с. а, забравих да попитам - понеже много от вас се вдъхновяват от порното при избора на това какво да натресат на партньора си следващия път като 'нещо неангажиращо и забавно', което да пробвате - случайно да повтаряте каскадите и от екшъните, които гледате? щото, нали се сещате -' the stunts in this movie are performed by professionals. for your safety and the safety of those around you, please do not attempt any of the things you're about to see at home'. And in case you have doubts, let me assure you - it's exactly the fucking same. :)

the million-dollar question is -

What do you do when you go through your life without feeling connected to anything...or anyone?