"Смъртта е занимание самотно"...а животът? - той май е по-самотен от всичко друго...
на мен пък ми се струва, че именно в смъртта ще се почувствам близка с всички минали през живота ми и оставащи така далечни. дори и тези, които останаха - те са ми най-чужди...
1/3 (ако мога грубо да обобщя, а аз мога) от живота на повечето хора преминава в 'изграждане' на личността (при други е 1/2, а при трети само около това се върти). Или казано по-просто - в безумни опити и работа над начина, по който ни възприемат околните, а чрез тях и как се възприемаме самите ние. Много неблагодарен труд, състоящ се във феноменални издевателства над 'вътрешния Аз' само и само, за да влезнем в някакъв predefined калъп, който радко води до нещо добро, но го правим anyway.
Отначало винаги се започва с нерешителна свенливост и повишена предпазливост посегателството над външния вид - нали той е най-набиващият се на очи? Нашата 'визитна картичка' за пред света. Това, което заедно с името ще формулира над 90% от мнението на света за нас, а по иронична случайност нито едното може да бъде избирано или промяняно дотолкова, че to fit our personality. Задовляваме се с промяна на прическата, цвета, някоя тауировка, пиърсинг, диета, лека козметична корекция (лека, защото говорим за средна класа все пак. Колко от нас имат 15 000$ за една по-сериозна манипулация?) докато в късните тийнейджърски години не стигнем до тъжното заключение - този, който ни гледа от огледалото не е този 'отвътре'. И тогава образът се чупи, а вниманието се измества и концентрира с хирургическа прецизност върху по-дълбоката промяна. Време е за по-дълбок разрез...
If I can't make my appearance fit my personalty, I will make my personality fit my appearance
Тази простичка сентенция е това, около което протича животът ни (в по-голямата си част) след първата си четвърт. Само че верни на навика си да избягваме да наричаме нещата с истинските им имена, сме го определили като 'изграждане на личността'. (как само кухо звучи, а?) Неслучайно е така. Звучи кухо, защото самият процес е свързан с насилствено-доброволно изпразване - емоционално, духовно, дори интелектуално. Самоналожена Инквизиция, при която изтръгваме от себе си всичко онова, което е в конфликт с външния свят и почваме да слагаме пласт по пласт нови идеи, интереси, чувства, мнения, стремежи и прочее, за да 'се впишем'. Къде? И ние не знаем. Външността отстъпва леко място (само леко, ние никога не преставаме да бъдем повърхностни :)) на 'пълнежа'. Онзи младеж може и да е чаровен, но е по-важно да имаме сходни интереси, да харесва същите/подобни книги, музика, филми, да се вълнува от проблемите, от които аз се вълнувам...Важни стават приятелите, с които поддържаме отношения, основаващи се на строго избрани и поддържани теми (не вярвате? Пробвайте да вмъкнете някоя тема, която никога не е имала място в разговорите с дежурната ви група, но не каква да е тема, а такава, която е някому неудобна и вижте точно колко време ще мине преди да изпаднете от този малък социум. И изобщо - колко от нас имат различни познати, с всеки от които си говорим на точно определени теми? Yeah, that's what I thought...). Важни стават интересите ни, повечето от които придобиваме или 'прихващаме' от някой (пак не сте съгласни? Добре, колко от вас са се родили с или развили в крехка детска възраст неконтролируемо влечение към Шуберт, Шопенхауер, Хегел, Кителсен, Дюрѐ, операта, екстремните спортове или Ренесансовото изкуство?). Влеченията, процеса на харесване и нехаресване на нещо е прихватлив и винаги се предава в геометрична прогресия - било то през близки или непознати. Достатъчно е някой, с който общуваме сравнително често да изкаже мнение за филм или книга, за пробуди интереса ни да прочетем/ гледаме или случайно попаднали в нечий блог/сайт разсеяно да прочетем някоя рецензия, която да ни привлече вниманието. Действително - мненията ще се различават, но е факт, че самият процес на заинтересуваното ни от нещо е бил продиктуван от нечий друг интерес (нямам и един познат, който да е харесал и един от любимите ми филми, но пък всички са ги гледали заради мен). Какъв е шансът сами да бяхме научили точно за това произведение сред милионите други? Щяхме да влезем в Гуугъл и бразувайки разсеяно един ден от сайт на сайт да попаднем на прекрасните прозиведения на Теодор Кителсен или може би онзи независим, нискобюджетен, но страшно як руски филм Gvozdi? Даааа, възможно е, но много добре знаем, че всеки от нас си е изградил една позната схема, в рамките на която се движи и радко (никога без чужда помощ, било то пряка или косвена), не сме в състояние да кривнем от нея. Това са обикновено моментите, когато пробваме нещо ново, (евентуално) ни допада и в този случай го приобщавамe към познатата ни схема. Тогава...как точно можем да сме сигурни, че нещо си е лично наше? Че харесваме точно този стил музика и точно този жанр филми, защото това е пряко проявление на нашия характер, а не е повлияно от вкусовете на някое бивше гадже, приятелка, родители или среда, в която се движим? Дааа, добре, знам, че сте уникални индивидуалисти и никой не може да ви влияе...Мен или себе си заблуждавате?
В периода след крехката тийнейджърска възраст се чувстваме достатъчно 'зрели', за да почнем да се обграждаме с хора 'със сходни интереси', което е част от продължаването на самозаблудата, че сме това, което трябва да сме и в което насилствено се превръщаме - makes the transition easier. А всъщност сме заети да изясняваме клаузите на социалния договор, който (ако е формулиран добре) will get us through the rest of our life.Според някои да не говориш с колеги и работни контакти за порно, любими секс пози, поставяне на пиърсинги и татуировки и филми с насилие е въпрос на възпитание, но всъщност е чисто и просто клауза на социален договор. Отношенията се крепят само и единствено на това, върху което са били изградени изначално - всичко друго, което не е било дефинирано изрично - само и единствено ще доведе до разпад. Това важи за познати, колеги, приятели, любовници. Познавам един човек, който години наред е имал 'договор' с една мадама, основаващ се (предимно) на секс и повърхностно общуване. Последвалото желание от негова страна за задълбочаване на отношенията доведе не само до загуба на статуквото ами така стресна мадамата, че направо я изпрати в обятията на друг расов мъжкар, който май беше по-постоянен в дефинициите си. Не че хората не харесваме промяната - просто не можем да я понасяме. Тя не ни е присъща, нали цял живот насилствено си я и ни я натрапват - we should know..
Хубавото е, че по това време сме си изгрaдили някаква 'стабилност' (?) и почваме да разсъждаваме за това струвало ли си е да извървим пътя до постигане на (относително) удовлетворение и спокойствие с това, в което сме се превърнали. Оглеждаме приятелите си, познатите си, работата си, мечтите си, желанията си, интересите си и виждаме колко чужди сме на всичко това, нищо от което не носи и помен от първоначалния си вид. И тогава се пропуква другия образ - вътрешния....и сърцето заплаква, защото няма на кого да се сърди, защото сами го счупихме, сами орязахме мечтите си, сами променихме интересите си, сами се отказахме от желанияа си, сами си изневерихме, сами не само, че забравихме кои сме, а никога не сме знаели... Имахме шанс, имахме време, но предпочетохме да го изхвърлим и да орежем жалките си души, за да се 'впишеш' в това, което смятахме за своя съдба. Free will at its finest!
След този ден се събуждаш и почваш да бягаш от всичко чуждо - от приятелите ти, защото вие никога не сте си принадлежали нито сте били близки. От всичко непознато, което се е наслоило като вековна прах върху очуканото ти его - чужди мечти, желания, цели, интереси. Незнаещ къде свършваш ти и къде започват придатъците, които години наред някакви мимолетно преминаващи през живота ти хора са ти присаждали. Ти си празно огледало на останалите хора-сенки и единственото, което можете да правите, е да отразявате взаимно празнотата си - съвършената симбиоза на паразитиращи организми, в които няма живот.
Ти не си това, което виждаш в огледалото. Нито това, което другите виждат. Не си и това, което чувстваш когато те докосват, когато те боли, сърби, когато ти е студено или топло.
Ти не си това, което искаш, което харесваш и не харесваш; това, от което те е страх и което те привлича.
Ти не си това, което останалите харесват и търсят у теб; не си и това, което ги отблъсква.
Ти не си това, към което се стремиш и за което си готов на всичко.
Ти не си това, което мислиш и което чувстваш.
Tи не си това 'отвън' нито това 'отвътре'. Нищо от това, което си мислиш, че си.Никой не ти е по-непознат от самия теб.
Но..има нещо друго. Най-хубавото и истинско нещо, което ни е писано да изживеем, тепърва предстои...Онази Неназоваваната, от която всички се боят, защото смятат,чя тя ги ограбва, лишава от всичко близо и познато...А която всъщност смъква пластовете лъжи, за да останем такива, каквито сме дошли на този свят, но сме забравили, преследвали чужди химери...Да, само смъртта може и ни връща към самите нас...Сега разбирам защо толкова хора се страхуват от нея...
п.с. в случай, че някой прояви интерес, за да не се мъчи като грешен дявол в търсене на Теодор Кителсен и филма Gvozdi в Google давам линкове :) за този,а и другите филми на този голям Руски режисьор, чиито Visions of Suffering (2006) и Philosophy of a Knife (2008) са сред личните ми фаворити, съм длъжна да предупредя - не ви трябва да гледате такива психарии, аз просто съм завършен психопат...
и една...много лична песен. в друг живот един човек сподели с мен оригинала на Виктор Цой (който също е невероятен) в момент на неподправена искреност (or so I would like to believe)...една от малкото песни, които все още могат да ме разплачат по детски обилно, дълго и неутешимо...
