Herd mentality

Нищо ново под слънцето (както обикновено), нооооооо...
не мога да се отърся от чувството, че съм някакво раково образувание в общество, което не съм избирала за сцена на съществуването си. Усещам как живата маса от човешки клетки се бори, за да ме отхвърли. Не ме разбирайте погрешно - не вредя никому, плащам си данъците, I live and let live, обаче така и не успях да почувствам близки своите събратя по вид...Не ги разбирам, плашат ме. А човешките хиени са особено неприятни - обикалят и душат за кръв и парчета от душата ти...

Оглеждай се внимателно

Как съумяваш да събереш на парчета самоуважението си, когато, вглеждайки се в очите на най-скъпия ти човек, виждаш желанието му да те оскърби, нарани, унижи, съсипе емоционално и психически? И което е по-лошото - как се предпазваш да не повярваш, че си го заслужаваш?

Очите на любимия са измамно огледало...

И какъв е смисълът?

Всичко почва по един и същ начин – с увещания, лъжи и обещания.

После, някак си, истината винаги успява да си прокара път и води след себе си осъзнаването и разочарованието.

Накрая остава само горчилката и ‘опитът’, който не служи за нищо, защото следващия път продължаваш да вярваш, че ‘ще е по-различно’.

Fucking ironic, isn’t it?